Алън Фолсъм - Денят след утре

— Прав сте — кротко се съгласи Маквей. — Но мисля, че ще проявите желание. Паспортът ви е в местната полиция. Освен това, стига да поискат, могат да ви обвинят в предумишлено нападение. Аз им върша услуга. Ако си въобразят, че ми създавате трудности, може да се поколебаят дали да ви оставят на свобода. Особено пък след като името ви е свързано с убийство.

— Вече ви казах, че нямам нищо общо с това!

— Сигурно — съгласи се Маквей. — Но може да прекарате доста време в някой френски затвор, докато властите решат да ви повярват.

Озбърн имаше чувството, че след безкрайно въртене в перална машина са го прехвърлили в центрофугата. Не му оставаше нищо друго, освен да отстъпва.

— Ако кажете направо какво целите, може би ще успея да ви помогна — промърмори той.

— По време на престоя ви в Лондон е бил убит човек. Трябва да ми докажете какво сте вършил през това време. А госпожица Монере, изглежда е единствената, която може да потвърди. Но вие очевидно изпитвате крайна неохота да я замесите… и тъкмо чрез това я замесвате. Ако предпочитате, бих се обадил на тукашните колеги да я приберат, за да си побъбрим в полицията.

До този момент Озбърн бе правил всичко възможно, за да не забърква Вера. Но ако Маквей изпълнеше заплахата си, вестникарите щяха веднага да научат. Тогава всичко щеше да изскочи на първите страници за развлечение на широката публика — и връзката му с Жан Пакар, и тайното пътуване до Лондон, и интимният живот на Вера. Политиците могат да вършат каквото си искат, било то с актриси или малки момченца, при което рискуват най-много да загубят изборите или поста си. Любовниците им се появяват върху кориците на жълтата преса из всички вестникарски щандове на света — обикновено по бикини. Но една жена, която се готви да стане лекарка, е нещо съвсем различно. Обществеността не одобрява когато лекарите проявяват човешки слабости, тъй че ако играта загрубееше, Вера можеше да загуби завинаги професията си. Подобен натиск силно напомняше шантаж, но засега Маквей даваше да се разбере, че всичко ще остане между него и Озбърн.

— Това е… — Озбърн се изкашля. — Това е…

Изведнъж осъзна, че Маквей неволно му е отворил вратичка. Можеше не само да се измъкне от историята с Жан Пакар, но и да разбере какво точно знае полицията.

— Какво? — подкани го Маквей.

— Това е причината, поради която наех частен детектив — довърши Озбърн.

Лъжеше, но трябваше да поеме риска. Полицията сигурно бе прегледала всяка хартийка в дома на Пакар, но Озбърн знаеше, че детективът не записва почти нищо. Навярно се хващаха за всяка сламка и не подбираха методите, дори ако се налагаше да потърсят помощ от американски полицай.

— Тя има любовник. Не искаше да узная. И нямаше да разбера, ако не я бях последвал в Париж. Попитах я кой е, но не ми каза. Затова реших да открия сам.

Ако хитрец като Маквей повярваше на тази история, значи полицията не знаеше за Канарак. И в такъв случай нищо не пречеше на Озбърн да продължи по плана.

— Значи Пакар откри кой е любовникът.

— Да.

— Ще ми кажете ли?

Озбърн изчака колкото да покаже на Маквей, че не му е лесно да говори. После тихо прошепна:

— Тя се чука с френския министър-председател.

Маквей се вгледа в Озбърн. Точно това бе очаквал — да чуе верния отговор. Ако Озбърн криеше още нещо, Маквей просто нямаше представа какво може да бъде.

— Е, ще го преживея някак. — Озбърн говореше бавно, развълнувано. — Някой ден сигурно даже ще се смея, като си спомня. Но не днес. А сега ще се съгласите ли най-сетне, че въпросът е личен?

Маквей напусна хотела и пресече улицата към паркираната си кола. Някакво шесто чувство му подсказваше две нещо за Озбърн: първо, че няма нищо общо с лондонското убийство и второ, че искрено обича Вера Монере, независимо с кого спи тя.

След като затвори вратата на Опела, Маквей си сложи колана и включи двигателя. Пусна чистачките, направи обратен завой и подкара към хотела. Реакцията на Озбърн не бе по-различна от тази на повечето хора, изправени пред полицейски разпит, особено когато са невинни. Махалото на емоциите им обикновено се люшка от изненада към страх, възмущение и най-често завършва с гняв — придружен от заплахи за съдебен процес срещу детектива, а понякога и цялото полицейско управление — или пък с любезен разговор, в който полицаят обяснява, че няма нищо против своя събеседник, просто си върши работата, после се извинява за безпокойството и си тръгва. В дадения случай бе станало точно така.