Алън Фолсъм - Денят след утре

— Няма нищо — отвърна Озбърн, като се мъчеше да прикрие облекчението си. Значи всичко беше обикновена полицейска формалност. Маквей просто помагаше на френските ченгета и нищо повече.

Маквей вече бе хванал дръжката на вратата, когато внезапно се обърна.

— На трети октомври бяхте в Лондон, нали?

— Какво? — изненада се Озбърн.

— Било е… — Маквей извади от портфейла си пластмасово календарче. — Било е миналия понеделник.

— Не ви разбирам.

— Бяхте ли в Лондон?

— Да.

— Защо?

— Ами… прибирах се от медицински конгрес в Женева.

Озбърн откри, че е взел да заеква. Откъде знаеше Маквей? И какво общо имаше Лондон с Жан Пакар и изчезналите непознати?

— Колко време останахте там?

Озбърн се поколеба. За какъв дявол бяха тия приказки. Какво целеше Маквей?

— Не разбирам какво общо има това — отвърна той, опитвайки да прикрие тревогата си.

— Просто питам, докторе. Такава ми е работата — да задавам въпроси.

Очевидно Маквей нямаше да си тръгне преди да получи отговор. Озбърн сви рамене.

— Около ден и половина.

— И отседнахте в хотел „Коноут“.

— Да.

Озбърн усети как под мишницата му плъзна струйка пот. Изведнъж Маквей бе загубил всякаква прилика с добродушно старче.

— Какво правихте по време на престоя си там?

Лицето на Озбърн пламна от гняв. Не разбираше нищо, освен че го притискат до стената и това не му харесваше. Може би знаят за Канарак, помисли той. Може би се мъчеха да го вкарат в капана по заобиколен път. Но нямаше да им се даде. Ако Маквей знаеше за Канарак, трябваше сам да повдигне темата.

— Господин полицай, какво съм правил в Лондон е личен въпрос. Нека спрем дотук.

— Слушай, Пол — тихо каза Маквей. — Нямам намерение да ти се бъркам в личния живот. Издирвам неколцина изчезнали. Ти не си единственият, с когото разговарям. Искам само да знам как е протекъл престоят ти в Лондон.

— Може би трябва да потърся адвокат.

— Ако смяташ, че ти трябва, не възразявам. Ето телефона.

Озбърн извърна глава.

— Пристигнах в събота следобед и вечерта отидох на театър — глухо изрече той. — После се почувствах зле. Върнах се в хотела и не напуснах стаята до понеделник сутринта.

— Включително през цялата неделя?

— Точно така.

— Изобщо ли не напуснахте стаята?

— Изобщо.

— Поръчахте ли храна?

— Хващал ли ви е някога скоротечен грип? Имах висока температура и диария, комбинирана с антиперисталтика. По-просто казано — повръщах. Не ми беше до ядене.

— Сам ли бяхте?

Отговорът на Озбърн бе бърз и категоричен:

— Да.

— Видя ли ви някой?

— Не, доколкото знам.

Маквей помълча, после тихо запита:

— Защо ме лъжете, доктор Озбърн?

Днес беше четвъртък вечер. Преди да потегли за Париж в сряда следобед, Маквей бе помолил Нобъл да провери престоя на Озбърн в хотел „Коноут“. И малко след седем тази сутрин Нобъл бе позвънил по телефона, за да съобщи, че Озбърн е наел стая в събота следобед и напуснал в понеделник сутринта. Записал се като доктор Пол Озбърн от Лос Анджелис, без придружител. Малко по-късно в стаята му влязла жена.

— Моля? — възкликна Озбърн, прикривайки уплахата си под маската на гняв.

— Не сте бил сам. — Маквей не му остави време да възрази. — Млада жена. Тъмнокоса. Възраст около двайсет и пет години. Името й е Вера Монере. В събота вечер сте правили любов с нея в таксито от Лейсистър скуеър до „Коноут“.

— Боже Господи!

Озбърн бе зашеметен. Не бе в състояние даже да си представи откъде и как полицията е узнала всичко това. Накрая бавно кимна.

— Заради нея ли дойдохте в Париж?

— Да.

— Предполагам, че и тя е боледувала заедно с вас.

— Да, така е…

— Отдавна ли я познавате?

— Миналата седмица се запознахме в Женева. Тя ме придружи до Лондон. После замина за Париж. Стажува тук.

— Стажува ли?

— Завършила е медицина. Скоро ще стане лекарка.

Значи лекарка! Маквей любопитно огледа Озбърн. Интересна работа, трябваше само малко да поразмърда нещата и подробностите се сипеха една след друга. Много здраве на Лебрюн с неговата празна папка!

— Защо не я споменахте?

— Казах ви, че въпросът е личен.

— Докторе, тя е вашето алиби. Може да потвърди как е протекъл престоят ви в Лондон.

— Не искам да я замесвам.

— Защо?

Озбърн усети, че отново му накипява. Маквей започваше да става досаден с тия непрекъснати обвинения, а Озбърн никога не бе проявявал особена търпимост към намесата в личния му живот.

— Вижте какво. Сам казахте, че тук нямате никаква власт. Изобщо не съм длъжен да ви отговарям.