Алън Фолсъм - Денят след утре

— Опасно ли е? — запита тя, разтревожена от полицейското присъствие.

— Не, просто предпазна мярка.

— Разбирам.

Вера се обърна към вратата. Зад нея беше човекът, когото почти не познаваше, но го обичаше тъй, сякаш заедно бяха преживели векове. Той бе докоснал в душата й струна, неизвестна дори за самата нея. Може би защото когато се срещнаха, и двамата тръгваха по дълъг и стръмен път. И онова, което видяха тогава пред себе си, ги сближаваше тъй, сякаш никога нямаше да се разделят. А сетне той бе потвърдил това горе, в планините, при невъбразимо жестоки условия. За себе си и за нея.

Поне така си мислеше тя. Изведнъж я обзе страх, че може би тия чувства са само нейни. Че е разбрала погрешно, че чувствата между тях са били мимолетни и едностранни, че от другата страна на вратата ще открие не Пол Озбърн, а съвършено непознат човек.

— Защо не влизате? — усмихна се инспекторът и отвори вратата.

Той лежеше по гръб, изпънал високо крак сред мрежа от макари, въженца и противотежести. Беше само по тениска и червени шорти и когато го видя такъв, страховете й мигом изчезнаха и Вера избухна в смях.

— Какво ти е толкова смешно, по дяволите? — запита той.

— Не знам… — изкиска се тя. — Нямам представа… Просто всичко е толкова…

После инспекторът затвори вратата, тя изтича през стаята и се хвърли в прегръдките му. И всичко станало през последните дни — на Юнгфрау, в Париж, в Лондон и Женева — връхлетя като бурна вълна. Навън валеше и цял Берлин се оплакваше от времето. Но за тях това нямаше значение.

Лос Анджелис

Пол Озбърн седеше сред тревистото дворче зад своя дом в Пасифик Палисейдс и гледаше дългата дъга от светлини около залива Санта Моника. До Коледа оставаше само седмица, а температурата даже в десет вечерта не спадаше под двайсет и пет градуса.

Онова, което се случи на Юнгфрау, беше прекалено сложно и объркано, за да дири в него някакъв смисъл. Най-силно го смущаваха последните мигове, защото не знаеше със сигурност кое е истина и кое се е разиграло само във въображението му.

Като лекар разбираше, че е преживял тежка физическа и психическа травма. Не само през последните седмици, а през целия си живот още от най-ранно детство, макар че дните в Германия и Швейцария несъмнено бяха най-тежки. Но именно на Юнгфрау тънката нишка между халюцинация и реалност преставаше да съществува. Нощта и снегът се бяха слели със страха и пределното изтощение. Ужасът от лавината, предстоящата неминуема смърт от куршума на Фон Холден и непоносимата болка в счупения крак изтриваха от съзнанието му представата за реалност. Ставаше почти невъзможно да реши къде свършва истината и започва видението. Впрочем имаше ли някакво значение, след като вече си бе у дома — измъчен, но въпреки всичко жив и на път да оздравее?

Озбърн отпи глътка чай с лед и отново погледна към залива. След час Вера щеше да потегли с експреса за Кале. После двете с баба й щяха да се прехвърлят с ферибота до Дувър и оттам да хванат влака за Лондон. Утре в единайсет сутринта щяха да излетят за Лос Анджелис. Вера вече бе посещавала Щатите заедно с Франсоа Кристиан. Баба й идваше за пръв път. Озбърн нямаше представа какво ще помисли старата жена за коледните празници в Лос Анджелис, но не се съмняваше, че ще изрази открито своите впечатления. От празника, от слънчевото време… и от него.

Пристигането на Вера беше вълнуващо събитие. А присъствието на баба й правеше всичко някак официално. Ако решеше да остане и да работи като хирург в САЩ, трябваше да се справи със строгите изисквания на Образователната комисия за чуждестранни лекари. Може би щеше да се наложи отново да държи изпити или да премине дълъг и труден стаж. Подобно начинание би изисквало от нея да пожертва много време и енергия, при това напълно безсмислено, защото във Франция вече имаше лекарски права. Само че Озбърн я бе помолил да се омъжи за него. Да дойде в Калифорния и да заживеят щастливо.

Направи й предложението в болничната стая, а тя с усмивка отговори, че „ще види“. Точно така каза:

— Ще видя…

— Какво? — запита той.

Наистина, какво искаше да види? Дали иска да се омъжи за него? Да живее в Щатите? В Калифорния? Но колкото и да я разпитваше, не успя да изтръгне нищо освен тези думи. „Ще видя…“ После тя го целуна и замина за Париж.

В плика, който бе донесла, Маквей изпращаше задграничния му паспорт, най-сетне измъкнат от Първа парижка полицейска префектура. Имаше и бележка на френски, подписана от Бара и Метро. Двамата детективи му пожелаваха всичко най-хубаво и изразяваха искрената надежда, че ще стори всичко възможно, за да не идва повече във Франция.