Алън Фолсъм - Денят след утре

Сетне очите на Фон Холден проблеснаха под лунните лъчи. Тялото му се сгърчи и пистолетът заподскача, разпращайки към пустотата ветрило от куршуми. Фон Холден продължаваше да стреля, разтърсван от всеки изстрел, докато пълнителят свърши. После ръката му омекна, отпусна се настрани и изтърва пистолета. Още миг той постоя горе с широко разтворени очи, без да изпуска кутията. Полюшна се безкрайно бавно и полетя напред и надолу, отвъд Озбърн — все по-надолу през ясната нощ към зейналия мрак на ледника.

Озбърн помнеше кучешки лай и човешки лица.

Лекар и санитари. Планински спасители, които го измъкнаха на носилка нагоре през мрака. Вера. Станцията. Лицето й — пребледняло и обтегнато от страх. Слизане с влакчето. Униформени полицаи. Те говореха нещо, но не помнеше дали ги е чул. Кони. Седнала до него с окуражаваща усмивка. И пак Вера. Ръката й върху неговата.

После навярно бе загубил съзнание от лекарствата или от изтощение, защото всичко изчезваше.

По-късно като че бе попаднал в болницата на Гринделвалд. Имаше някакъв спор по въпроса кой е всъщност. Беше готов да се закълне, че по някое време в стаята влязоха Ремер и Маквей. Облечен със същия смачкан костюм, Маквей седеше до леглото и го гледаше.

И отново видя Фон Холден сред планините. Видя го как се олюлява на ръба. Как пада. За част от секундата му се стори, че горе на ръба стои още някой. Напрегна памет, помъчи се да разбере кой е това и осъзна, че е Вера. В ръката й блестеше огромна ледена висулка, обляна в кръв. Но това видение изчезна и отстъпи място на друго, далеч по-ясно. Фон Холден беше жив и падаше към него, продължавайки да стиска кутията. Времето не течеше нормално, а бе застинало като в забавен кадър и той падаше по широка дъга, която водеше отвъд Озбърн, към бездънния мрак стотици метри по-долу. Сетне Фон Холден изчезна и остана само онова, което бе казано преди.

— Защо бе убит баща ми? — питаше Озбърн отново и отново.

— Für Übermorgen — отговаряше Фон Холден. — За деня след утре.

Берлин

Понеделник, 18 октомври

Вера седеше сама на задната седалка, докато таксито зави от Клай алее по Меселщрасе и навлезе в Далем — един от най-красивите берлински квартали. Вече втори ден валеше студен дъжд и всички се оплакваха от времето. Тази сутрин портиерът на хотел „Кемпински“ й бе донесъл една червена роза, дебел плик и набързо надраскана бележка с молба да отнесе плика на Озбърн, когато го посети в малката клиника за богати пациенти в Далем. Само това и подпис. Маквей.

Поради ремонт на улиците се наложи да заобиколят и таксито мина покрай овъглените останки на Шарлотенбург. Въпреки дъжда работите по разчистването вървяха с пълен ход. Булдозери прегазваха алеите и събираха развалините на купища тухли и камъни, които се извозваха с грамадни самосвали. Трагедията бе отразена по първите страници на световната преса, а в цял Берлин флаговете бяха спуснати. Предстоеше погребение на жертвите с военни почести. На него щяха да присъстват двама бивши американски президенти, президентът на Франция и английският министър-председател.

— Вече веднъж е горял — гордо и твърдо изрече шофьорът. — През 1746 година. Тогава са го построили наново. Пак ще го построим.

Докато таксито завиваше по Кайзер-Фридрихщрасе, Вера затвори очи. Бе слязла с Озбърн от планината и бе останала при него докато не я прогониха. После я изпратиха с усилена охрана до Цюрих, където узна, че той е прехвърлен в Берлин. Веднага потегли насам. Всичко бе станало толкова бързо. Спомени и чувства се сблъскваха — прекрасни, мъчителни, ужасяващи. Любов и смърт вървяха ръка за ръка. Плътно преплетени. Сякаш бе преживяла цяла война.

И навсякъде тегнеше вездесъщата сянка на Маквей. Понякога той изглеждаше строг, но добродушен дядо, загрижен за човешките права и достойнството на всекиго. Друг път се превръщаше в хладнокръвен пълководец. Егоистичен, безмилостен, неуморим, даже жесток. Вечно устремен към истината. На всяка цена.

Таксито спря под козирката на входа и Вера влезе в болницата. С изненада видя, че в малкото топло фоайе стои униформен полицай. Той нито за миг не я изпусна от поглед, докато се представяше на дежурната сестра. После веднага повика асансьора и с усмивка я придружи до кабината.

На втория етаж я посрещна друг полицай, а пред вратата на стаята дежуреше цивилен инспектор. Двамата явно знаеха коя е, цивилният даже я поздрави по име.