Алън Фолсъм - Денят след утре

Озбърн се поколеба, после тръгна напред, като се мъчеше да изглежда съвсем обикновен посетител. Вглеждаше се внимателно във всяко ново лице. Дали не бе сбъркал, че се отдели от американците? Протегна ръка и леко плъзна пръсти по стената на тунела, сякаш подозираше, че не е лед, а само изкусна имитация. Но ледът беше истински. Навсякъде — по пода, стените и тавана. Сред всичкия този лед с нова сила го обзе убеждението, че това е най-подходящото място за експерименти със свръхниски температури.

Но къде? Станцията беше съвсем малка. А за хирургически операции — особено толкова деликатни — е необходимо пространство. Помещения за инструменти, за предоперационна подготовка, операционни зали, отделения за реанимация, болнични стаи. Стаи за персонала. Къде можеше да се разположи всичко това?

Кони бе казала, че единственото забранено място е метеостанцията.

Наблизо една швейцарска екскурзоводка изчакваше търпеливо, докато група младежи се снимаха на фона на тунела. Озбърн се приближи до нея и попита за метеостанцията. Горе, отвърна тя. Близо до ресторанта и външната тераса. Но в момента е затворена заради пожара.

— Пожар ли?

— Да, господине.

— Кога?

— Снощи, господине.

Снощи. Също като в Шарлотенбург.

— Благодаря — каза Озбърн и продължи напред.

Едва ли беше съвпадение. Станалото в Берлин се повтаряше тук. Значи най-вероятно всичко беше унищожено. Но Фон Холден не знаеше това, иначе не би се стремил насам… освен ако имаше уговорена среща с някого.

Внезапно нещо го накара да се озърне. Вера и Фон Холден го гледаха от дъното на тунела, обгърнати в призрачното синкаво сияние на ледените стени. Постояха още секунда, после рязко прекрачиха настрани и изчезнаха.

Сърцето на Озбърн биеше бясно. С отчаяно усилие той успя да се овладее и се върна при екскурзоводката.

— Онзи тунел… Накъде води?

— Навън, към ски-училището и пистата за кучешки впрягове. Но те вече са затворени.

— Благодаря — едва доловимо прошепна Озбърн.

Краката му натежаха като камък, сякаш студът ги бе залепил за ледения под. Той пъхна ръка под сакото си и напипа револвера. Сред синкавия блясък на леда виждаше как от устата му излитат облачета пара. Хвана се за металния парапет и предпазливо закрачи напред, докато достигна завоя, по който бяха изчезнали Вера и Фон Холден.

В дъното на пустия коридор имаше врата. Табелата върху нея потвърждаваше, че води към ски-училището.

„Значи искаш да ги последваш? Това е идеята, нали? През онази врата. Навън. Далече от хората. Добре, излизай. Сториш ли го, с тебе е свършено. Вече няма да се върнеш. Фон Холден ще отмъкне трупа ти и ще го метне в някоя пропаст. Ще те открият чак напролет. А може изобщо да не те открият.“

— Какво правите? Къде ме водите?

Вера и Фон Холден стояха в тясна ледена ниша настрани от тунела. Само преди минута той я водеше за ръка между статуите и изведнъж спря, когато забелязаха Озбърн. Нарочно изчака до мига, когато усети, че е готова да извика, после бързо я дръпна по тесния проход към нишата.

— Пожарът не е бил случайност. Те са тук, чакат ни. Вас, мене, документите.

— Пол…

— Може би и той е с тях.

— Не. Невъзможно! Успял е да избяга…

— Така ли?

— Трябва да е така…

Внезапно пред погледа на Вера изплуваха тримата мъже от Франкфурт, миг преди Фон Холден да ги застреля. Те бяха запитали защо няма униформена полицейска сътрудничка. А Фон Холден бе отговорил, че не е имало време.

Онези хора се вълнуваха не толкова от пряката си задача, колкото от нарушението на правилника! Забранено е да се превозва арестувана жена без присъствието на униформена полицейска служителка!

— Трябва да разберем кой е Озбърн, иначе няма да излезем живи оттук — усмихна се Фон Холден и пристъпи към нея.

При всяка дума от устата му излитаха бели облачета. Найлоновата раница висеше на лявото му рамо, дясната му ръка беше на кръста. Държеше се спокойно и безгрижно, също както при срещата с хората от влака. Също както Аврил Рокар, докато избиваше охраната пред къщата край Нанси.

В този миг Вера разбра онова, което я смущаваше още в Интерлакен. Онова, което не бе проумяла досега поради умора и нервно изтощение. Да, Фон Холден винаги знаеше верния отговор, но причината бе съвсем различна. Тримата от влака наистина бяха полицаи, а не нацистки убийци. Убиецът беше Фон Холден.

Озбърн бързо крачеше назад по тунела. Видя как група железничари се качват в асансьора. Изтича натам, успя да задържи вратата и се вмъкна в кабината.