Алън Фолсъм - Денят след утре

По снега отпред пробяга вихрушка. Вятърът се засилваше. Снеговалежът също. Фон Холден се намръщи. Погледна нагоре и видя, че откъм запад се задават тежки облаци. Ставаше все по-студено. Трябваше да ги убие по-рано, още докато идваха насам. Но двата трупа толкова близко до сградата бяха неприемлив риск — не толкова за него, колкото за мисията му. Шахтата беше друго нещо. На осемдесет метра от сградата щеше да ги убие спокойно. А Озбърн беше достатъчно объркан, за да тръгне по следите му право към тунела. Никой нямаше да чуе двата заглушени изстрела. После Фон Холден щеше да отмъкне труповете зад пистите и да ги хвърли в бездната. Най-напред Озбърн, след това…

— Фон Холден! — долетя от мрака гласът на Озбърн. — Вера отиде да телефонира на полицията. Мисля, че това те интересува.

Фон Холден трепна и бързо пропълзя назад. Изведнъж всичко се обръщаше против него. Но дори Озбърн да казваше истината, полицията щеше да дойде най-малко след час. Трябваше да изостави всичко и да бяга.

Право пред него се извисяваше Юнгфрау, застинал в нощта като призрачен страж. Ако минеше стотина метра по-надясно, щеше да открие камениста пътека, слизаща стръмно по канарата под станцията. Далече долу имаше скрита вентилационна шахта, останала още от 1944 година, когато бе създадена тайната мрежа от тунели. Стигнеше ли до нея преди идването на полицията, Фон Холден можеше да се укрие. За седмица, две, дори и повече…

Озбърн приклекна до пистата и се ослуша. Не чу нищо освен тихия вой на вятъра. Преди да потегли с Маквей за Берлин, бе обул чифт високи черни маратонки. Но облеклото му беше все същото — риза, панталон и сако. Твърде малко за една снежна нощ на три хиляди и триста метра над морското равнище.

Само за миг гневът и недоверието бяха изчезнали като по чудо. Не толкова от думите на Вера, колкото от онова, което бе видял в очите й. Предизвикателството да разбере най-сетне самия себе си.

В онзи миг съмнението изчезна и той дръпна Вера в снега отвъд пистите. Минута или две се прегръщаха, разплакани от мисълта за онова, което бе станало и за онова, което би могло да се случи. После Озбърн й нареди да се върне в ресторанта.

Отначало тя не разбра. Трябваше да се върнат и двамата. Фон Холден не би посмял да ги нападне вътре, сред толкова светлини и хора.

— Ами ако посмее? — запита Озбърн.

И беше прав. Фон Холден бе способен на всичко.

— Горе има една руса американка — каза Озбърн. — Сигурно чака обратния влак. Казва се Кони. Тя е добра жена. Слез с нея до Клайне Шайдег и оттам се обади на полицията. Кажи им да се свържат с инспектор Ремер от Бад Годесбург.

Тя го изгледа мълчаливо. Знаеше, че остава тук не само за да я защити. Имаше още нещо. Онова, заради което бе преследвал Фон Холден. Онова, заради което бе търсил Албърт Мериман в Париж и бе тръгнал с Маквей за Берлин. Оставаше заради себе си, заради баща си и нямаше да се върне назад, преди да е приключил. Вера лекичко го целуна и тръгна към ресторанта.

Внезапно Озбърн я дръпна назад. Очите му пламтяха. Вече беше на скорост. Подготвяше се за сблъсъка. С подчертано небрежен глас я попита дали знае какво има в раницата на Фон Холден.

— Той казва, че носи документи, изобличаващи неонацисткия заговор. Но съм сигурна, че лъже.

Озбърн я проследи с поглед, докато крачеше през сенките към спасителната сграда. След секунди вратата се отвори, проблесна светлина и Вера прекрачи прага. После отново настана мрак. Мислите на Озбърн мигновено се насочиха към раницата на Фон Холден. Да, вътре несъмнено имаше документи, но не за нацистките конспиратори, а за криохирургичните операции. Отчети, чертежи, описания на процедурата. Начините за замразяване и размразяване. Компютърни програми, схеми на инструментите, може би дори скалпелът на баща му. Всичко това беше уникално, затова Фон Холден пазеше раницата тъй грижливо. Макар и създадена за зловещи цели, тази процедура имаше неоценима медицинска стойност и сведенията за нея трябваше да се съхранят на всяка цена.

Изведнъж Озбърн разбра, че се унася; Фон Холден лесно можеше да го нападне в гръб. Бързо се огледа, но не видя нищо. Провери дали ударникът на револвера не е замръзнал, после отново го прибра под колана си и погледна към сградата. Вера навярно вече търсеше Кони.

Озбърн се промъкна покрай пистите, докато отново видя светлината на тунела. Беше сигурен, че следите в снега са измама, целяща да го изведе на открито. Фон Холден бе отишъл към тунела, но не бе влязъл — вътре можеше да се окаже в капан, особено ако някой дойдеше от другия край.