Алън Фолсъм - Денят след утре

Тракането на зъбчатите колела се засили.

Изведнъж Озбърн скочи и мина в задния вагон. Изрусената дама беше сама.

— Кони — каза той, сядайки до нея. — Нали вече си идвала на Юнгфрауйох?

— Ами да, душко.

— Има ли място, което да е забранено за туристите?

— Какво ти е хрумнало, душко? — усмихна се Кони и шеговито плъзна по бедрото му яркочервените си изкуствени нокти.

Озбърн помисли, че след две чаши мартини тая жена е същинска фурия, но за нищо на света не би желал да го провери на практика.

— Слушай, Кони. Просто се мъча да събера информация. И нищо повече. С главно „Н“. Разбрахме ли се? Хайде сега, бъди добро момиче и опитай да си припомниш.

— Харесваш ми.

— Знам.

— Добре де, чакай да помисля.

Тя стана и се загледа през прозореца. Не беше лесно да се държи на крака, защото влакчето се изкачваше под наклон почти четирийсет и пет градуса. Изведнъж потънаха в мрака на тунела.

Пет минути по-късно двамата гледаха през скалните прозорци към Айгерванд. Кони бе хванала Озбърн под ръка и стискаше здраво.

— Срам ме е да си призная, но ми се вие свят.

Озбърн погледна часовника си. Фон Холден трябваше вече да е пристигнал. Може би нямаше никаква тайна лаборатория. Може би щеше да се окаже вярна предишната идея — че има среща с някого. В такъв случай Фон Холден щеше да предаде пратката и да хване обратния влак. Всичко би станало за броени минути.

— Горе има метеостанция.

— Какво? — сепна се Озбърн. Подканващата свирка на влакчето бе заглушила гласа на Кони.

— Метеостанция. Нали знаеш, за наблюдения на времето.

Докато вървяха обратно по перона, откъм Юнгфрауйох се зададе насрещно влакче. Слизаше съвсем бавно.

— Ама, душко, ти слушаш ли ме, или само си дрънкам на вятъра?

— Да, слушам те.

Озбърн напрегнато се вгледа в прозорците на влакчето. Отлично различаваше пътниците, но не видя нито едно познато лице.

След минута отново седяха във вагона и влакчето пое нагоре по тунела.

— Извинявай. Казваше нещо за…

— За метеостанцията. Нали ме питаше дали има място, където не пускат туристи. Знам, че има метеостанция. Май се намира най-отгоре. Сигурно е държавна или нещо такова. Е, и кухнята, разбира се.

— Каква кухня?

— На ресторанта. Ама ти защо питаш?

— Проучвам. Аз… такова… пиша книга…

— Душко… — Кони отново го потупа по бедрото и се приведе толкова близо, че докосна с устни ухото му. — Знам, че не пишеш книга. Щото ако беше така, щеше да изчакаш докато пристигнем и сам да провериш. — Тя лекичко подухна в ухото му. — Освен това знам, че под колана ти е затъкнат пищов. Какво смяташ да правиш? Ще трепеш ли някого? — Тя го погледна и се усмихна. — Обещай ми нещо, душко. Като ти дойде времето, викни по-якичко, че да си плюя на петите.

Айсмеер беше последната спирка преди Юнгфрауйох и също както на Айгерванд, влакчето се задържа за няколко минути, предоставяйки на туристите възможност да щракат с фотоапарати и да ахкат от възхищение пред изсечените в скалата прозорци. Но тукашната панорама нямаше нищо общо с гледката от другите спирки. Вместо стръмни ливади, езера и тъмнозелени гори, окъпани в мека есенна светлина, от Айсмеер се виждаше само бял, застинал пейзаж. Докъдето стига поглед се спускаха само необятни потоци от сняг и лед, преградени тук-там с черни, настръхнали зъбери. В далечината залязващото слънце обагряше в розово заснежените върхове, а бездънната синева на небето над тях се нарушаваше само от няколко ефирни облачета. Сутрин или по пладне гледката навярно беше по-различна. Но сега, в последния час преди мръкване, мястото беше студено и зловещо — сурови, загадъчни простори, сред които нямаше място за човешки същества. Сякаш самата природа предупреждаваше човека: ако по някаква случайност се залута нататък, далече от влаковете и другите хора, скоро ще разбере, че това място не е негово. Ще бъде безкрайно сам. И Господ няма да го закриля.

Влакчето изсвири и пътниците тръгнаха обратно. Озбърн погледна часовника си. Беше пет без десет. Точно в пет щяха да пристигнат на Юнгфрауйох, а последният обратен влак тръгваше в шест. По това време мракът щеше да е непрогледен. В най-добрия случай разполагаше само с един час, за да открие Фон Холден и Вера. А после, ако още е жив, да хване последния влак.

Озбърн влезе последен. Вратата веднага се затвори, влакчето се люшна и колелата застъргаха по зъбчатата релса. Той се облегна назад, въздъхна дълбоко и разсеяно огледа вътрешността на вагона.