Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— Е?

— Четири-седем-едно-две.

Погледна ме, сякаш бях най-тъпото същество на божията земя, и отсече:

— Това не е номер на поръчка.

— О, сигурен ли сте?

— Това е номер на сесията.

— На сесията ли?

Той отметна пелерината встрани с двете си ръце като птица, готвеща се да полети.

— На фотосесията.

Телефонът звънна и той ми обърна гръб, сякаш ме отпращаше. Щях да изгубя връзката си с него. Отстъпих крачка назад и заиграх театро. Премигах с очи и закръглих устни, като изобразих съвършено „О“. „Дълбоко благоговеещия Майрън Болитар.“ Той ме загледа с неприкрито любопитство. Обиколих помещението с благоговеещ израз на лицето.

— Някакъв проблем ли има? — попита.

— Работите ви — отвърнах. — Смайващи са.

Той наду перки. Не съм виждал много често възрастен човек да надува перки. Следващите десетина минути аз го заливах с похвали за постиженията му, разпитвах го откъде черпи вдъхновение и го оставих да бръщолеви за нюанси, багри, стилове, осветление и други такива.

— Двамата с Мардж си имаме бебе — казах, като поклащах глава, видимо очарован от отвратителните и чудовищни викториански фотографии, които биха превърнали всяко красиво бебче в страдащия ми от херпес зостер чичо Морти. — Трябва да запишем час при вас и да я доведем.

Албин продължаваше да се перчи в своята пелерина. Казах си, че перченето вероятно е създадено специално за мъже, облечени в пелерини. Разговаряхме за цените, които бяха толкова абсурдни, че би трябвало да направя втора ипотека на къщата си. Продължавах да играя. Но накрая заявих:

— Вижте, жена ми ми даде този номер. Номерът на сесията. Каза ми, че ако видя тези фотографии, ще онемея. Дали не бих могъл да зърна снимките от фотосесия номер четири-седем-едно-две?

Ако фактът, че в началото твърдях, че съм дошъл да взема готови снимки, а сега искам да видя цяла фотосесия, му се е сторил странен, то това изобщо не се долови от шумните похвални слова, изливащи се от устата му за собствената му гениалност.

— Ами да, разбира се, тя е тук, в компютъра. Но трябва да знаете едно — не харесвам дигиталната фотография. За снимките на момиченцето ви ще използвам класическа фотографска камера. Тя създава неповторима тъкан на произведението.

— Супер.

— Използвам компютърните технологии за по-лесно съхранение.

Написа нещо на клавиатурата и натисна копчето „Върни“.

— Е, това със сигурност не са снимки на бебета. Заповядайте.

Албин обърна монитора към мен. На екрана имаше цял набор от миниатюрни фотографии. Сърцето ми се сви още преди да щракна върху едната от тях и да я уголемя. Тя зае целия екран. Нямаше никакво съмнение.

Пред мен бе образът на русокосото момиче.

Стараех се да запазя хладнокръвие.

— Ще ми трябва копие.

— Размер?

— Няма значение. Може би осем на десет.

— Ще бъде готова след седмица.

— Искам я сега.

— Невъзможно.

— Компютърът ви е свързан с цветния принтер ей там — забелязах аз.

— Така е, но качеството едва ли ще ви задоволи.

Нямах време за обяснения. Извадих портфейла си.

— Предлагам ви двеста долара за компютърното копие на тази фотография.

Албин присви очи, но само за миг. Най-после му просветна, че нещо става, но той бе фотограф, а не юрист или лекар. В неговата професия нямаше конфиденциалност. Подадох му банкнотите. Той тръгна към принтера. Забелязах един линк с надпис: „Лична информация“. Щом той извлече фотографията от принтера, аз щракнах върху линка.

— Извинете? — обърна се Албин към мен.

Върнах назад, но вече бях видял достатъчно. Беше изписано само първото име на момичето: Кари. А адресът й? В съседната сграда. Фондацията „Спасете ангелите“.

Албин не знаеше фамилията на Кари. Когато го притиснах, той ми каза, че е правил снимки за „Спасете ангелите“ и толкова. Дали му само малките имена на децата. Взех копието на фотографията и се запътих към съседната сграда. „Спасете ангелите“ още не работеше. Нищо чудно. Намерих Минерва, любимата ми секретарка, при „Бруно и съдружници“ и й показах снимката на русокосата Кари.

— Познавате ли я?

Минерва вдигна поглед към мен.

— Изчезнала е — обясних аз. — Опитвам се да я открия.

— Частен детектив ли сте?

— Да. — По-лесно ми беше да я излъжа, отколкото да й обяснявам надълго и нашироко.

— Страхотно.

— Така е. Малкото й име е Кари. Разпознавате ли я?

— Работеше там.

— В „Спасете ангелите“ ли?

— Е, не че работеше. Просто беше една от тях. Миналото лято прекара тук няколко седмици.