Джеймс Чейс - Смятай се за мъртъв

— Заповядайте.

— Имате ли листове?

Чиновникът се замисли, после се наведе с нежелание към бюрото и измъкна няколко листа.

Фрост му подаде долара и понесе машината към бунгалото си. Поти се над машината около час. Когато я върна, чиновникът стоеше във все същата поза, но към двете мухи се беше присъединила и трета.

Фрост беше прочел в указателя, че Джо Соломон има офис на булевард „Рузвелт“.

— Как да стигна до булевард „Рузвелт“?

— В центъра на града е. Успореден е на булевард „Перъдайс“.

— На какво разстояние е от тук?

Чиновникът подръпна носа си, замисли се и каза:

— Пет мили. Ни повече, ни по-малко.

— Имате ли кола, която бих могъл да наема?

— Пет долара на ден. Онази там, в последното отделение — и той посочи.

Колата беше потрошен фолксваген. Фрост реши, че все пак е по-добре, отколкото да върви пеша пет мили в тази жега. Бричката в края на краищата го отведе до булевард „Рузвелт“, без да се разпадне на парчета.

Офисът на Джо Соломон се намираше на десетия етаж на внушителен небостъргач с четири много бързи асансьора, климатична инсталация и служители с нафукано изражение, които се движеха насам-натам из просторното фоайе с онзи делови, самовглъбен вид, който имат мравките, поели на поход.

В предното помещение на офиса зад едно бюро седеше сладурана с испанска красота. Дългата й черна коса се спускаше по раменете и обрамчваше лице, на което сякаш нищо не му липсваше, докато човек не погледнеше към очите. Бяха черни, бяха видели всичко, което можеше да се види, и бяха намразили онова, което бяха видели. Трябва да беше на около тридесет, но бе работила поне осем години и всяка от тях беше добавяла към омразата й. Фрост си помисли, че е доста трудна мадама.

Тя го огледа от горе до долу. Беше облечен с най-хубавите си дрехи: светлокремав костюм с едва забележимо синьо райе, тъмносиня риза и бяла вратовръзка. Преди да излезе, бе проверил как изглежда в наплютото от мухите огледало на бунгалото. Решил бе, че видът му е доста внушителен, но сега веднага забеляза, че външността му, включително и дрехите, й направиха толкова впечатление, колкото парче тесто, хвърлено срещу тухлена стена.

Този път реши да действа бързо.

— Мистър Соломон? — рече.

Черните мигли трепнаха.

— Среща ли имате? Как се казвате?

— Името ми е Фрост. Имам нещо по-добро от среща — и Фрост пусна върху бюрото й писмото, което беше написал и сложил в плик.

Тя погледна плика, както би погледнала някоя гадост, която котката й е довлякла вкъщи.

— Ако ми дадете телефона си, мистър Фрост, ще се свържем с вас.

Той постави големите си ръце на бюрото й и се наклони към нея. Тялото й излъчваше лека миризма, която, ако се бутилираше, би била страхотна като афтършейв.

— Знам, че Дж. С. обича да се прави на трудно достъпен — започна той, усмихвайки й се. — Знам също, че ви плащат, за да заемате мястото, на което седите, и да му помагате да се чувства важен. Всичко това е част от играта, но на мен тия не ми минават. Дж. С. е тук, за да прави пари. Аз мога да му донеса пари. Хайде да си поразмърдате задничето и да му занесете това писмо и, ако той не пожелае да ме приеме, ще ви позволя да се изплюете в дясното ми око.

Очите й се разшириха, после тя се изсмя и, докато го правеше, наистина изглеждаше красива.

— Мислех, че вече нищо не може да ме изненада — отвърна — и макар че разговорът е грубиянски, то поне е нов подход. — Тя взе плика и стана. Имаше невероятно тяло. — Няма да спечелите нищо, но си струва да опитам заради вас.

Като поклащаше хълбоци, тя се пъхна зад една врата до бюрото й. Това поне беше крачка напред, помисли си Фрост, докато се оглеждаше наоколо. За приемна помещението беше доста пищно. Тъмнокафяв килим, стени с цвят на кайсия, панорамен прозорец с изглед към морето, армия от телефони, вградени картотеки и три кресла, поставени до стената в другия край на стаята — всичко това внушаваше преуспялост.

Замисли се за писмото, което беше написал:

Драги Дж. С.,

Марша Гулден ми каза да ви навестя. Каза също, че ако се правите на Голяма Клечка пред мен, ще ви намрази за останалата част от живота си.

Това вълнува ли ви?

Зачуди се дали не трябваше да извади носната си кърпа, за да избърше дясното си око, когато тя излезе. Дали Марша не си беше придала важност? Може би Соломон щеше да излезе и да се изплюе в лявото му око, но не трябваше да се безпокои.

Сладураната излезе усмихната и му махна с ръка.