Джеймс Чейс - Смятай се за мъртъв

Фрост беше от хората, които си пазеха парите. Когато се регистрира в хотел „Хилтън“, носеше със себе си опърпан куфар само с най-необходимите неща и един стар костюм. Най-хубавите си дрехи, заключени в приличен куфар, беше оставил в помещението за багаж на летището. Прекара още една нощ в „Хилтън“ и, като заряза вехториите си, за да оправят сметката в хотела, се качи на самолета за Перъдайс Сити с по-добрите си вещи.

Описанието на Марша уж беше подготвило Фрост за града, но когато излезе от летището, усети, че зяпва. Всички коли, които чакаха отпред пътниците, бяха или ролсове, или бентли, или кадилаци, или бенцове. Помоли един шофьор на такси да го откара в евтин хотел.

Шофьорът го погледна ококорено, докато човъркаше златните си зъби със златна клечка за зъби.

— Тука такова животно нема, приятел — отвърна той. — Най-евтино е в Сий мотел. Плаща се по тридесетачка на ден, но не бих настанил и старата си майка там.

Фрост отвърна, че майката на шофьора сигурно е по-придирчива от него и че ако това е най-евтиното, което шофьорът може да му предложи, той е готов да го пробва.

Фрост имаше спестени хиляда долара, но докато минаваха през града, усети как парите му се стопяват. Небостъргачи, бляскави хотели, фантастичен плаж с чадъри, които хвърляха сенките си върху добре поддържани почернели тела, големи магазини, луксозни бутици, разхождащата се тълпа, всеки човек от която имаше вид на милионер — всичко това разкри пред Фрост обезпокоителната картина на богатството, но щом веднъж излязоха от града, гледката се промени. Шофьорът на таксито му обясни, че това е кварталът, в който живеят работниците. Малки къщички, занемарени многоетажни жилищни блокове без асансьори и дървени съборетини, които времето беше порутило, всичко това беше в остър контраст с позлатените тротоари на Перъдайс Сити.

Сий мотел се криеше в дъното на една уличка без изход, сякаш се срамуваше от себе си. Тридесетте бунгала, всяко от които имаше нужда от пребоядисване и които бяха построени в полукръг около късче земя с пожълтяла трева, възстановиха самочувствието на Фрост и върнаха парите в портфейла му.

Посрещна го чиновникът от рецепцията — възрастен, сякаш избелял от слънцето човек. Каза му, че има едно прекрасно бунгало за четиридесет на ден. Бунгалото се състоеше от миниатюрна спалня, малка дневна, душ и тоалетна. Дневната беше обзаведена с продънено кресло, диван с мазни петна, маса, два стола, телевизор, който би зарадвал някой търговец на антики, и протрит килим, целият в дупки от цигари. От прозореца се разкриваше гледка към прашни палми и редица препълнени кофи за боклук.

Фрост се пазари десет минути и накрая смъкна наема на тридесет долара на ден. С мрачно изражение чиновникът го осведоми, че от другата страна на улицата има снекбар.

Веднага щом той си тръгна, Фрост потърси името на Джо Соломон в указателя. Намери номера и позвъни.

Студен женски глас каза:

— Агенцията на Соломон. — Изрече го така, сякаш обявяваше, че се е свързал с Белия дом.

— Искам да говоря с мистър Соломон — рече Фрост и замахна към една муха, която кръжеше около ръкава му. Не я улучи и тя продължи да кръжи около ръката му и като ме ли го гледаше подигравателно.

— Кой се обажда, моля? — Гласът звучеше отегчено, сигурно задаваше въпроса за милионен път.

— Мистър Соломон не ме познава. Търся работа.

— Моля, напишете ни писмо и ни пратете препоръките си — и затвори телефона.

Фрост се втренчи в пространството. Чувстваше се самотен, макар че мухата му правеше компания. Реши, че не е действал, както трябва. Соломон беше важна клечка и очевидно човек не можеше да си позволи да каже направо на високомерна мадама като тази, на която й се плащаше, за да отпъжда досадници, че иска да говори с шефа й, освен ако и самият той не е голяма клечка. След кратък размисъл той се насочи към рецепцията.

Възрастният чиновник се беше отпуснал върху преградата на рецепцията и гледаше в пространството. Две мухи правеха редовната си сутрешна разходка по голото му теме. Той обаче не им обръщаше никакво внимание.

— Мога ли да взема пишещата ви машина за час-два? — попита Фрост.

Чиновникът го изгледа така, сякаш току-що се беше приземил от луната.

— Какво има пак?

Фрост посочи очуканата пишеща машина, сложена на бюрото зад чиновника, и той се обърна и я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.

— Мога ли да я заема? — Фрост извади един долар.

Чиновникът хвърли поглед на банкнотата, остави мухите да играят на гоненица из онова, което беше останало от косата му, и кимна.