Стюарт Уудс - Бялата стока

Кат никога не беше виждал поглед като този. Дел стоеше с лице, изкривено от омраза, каквато Кат не допускаше, че синът му е способен да изпитва. Преди Дел да се помръдне, Кат знаеше, че всичко е свършено. След няколко секунди Принс щеше да узнае кой е той и защо е тук. Нямаше да има възможност да се добере до Джинкс. Единственото спасение за него и Мег беше да избягат в джунглата. Но Кат си мислеше, че не биха могли да стигнат дори и до вратата.

Някакъв мъж постави ръка на рамото на Дел и очевидно се чудеше какво има. Той се отмести и тръгна към мястото, където се намираше Принс. Кат хвана Мег за ръката и я поведе към предната врата на къщата.

— Върви и слушай — каза той, като си пробиваше път през тълпата. — Тук ме познават. Трябва да бягаме. Щом стигнем до вратата, тичай към пистата и не се бави. Иди направо в джунглата и ме чакай. Това е единственият ни шанс.

Искаше му се да е въоръжен, да има карта, храна и вода, да има поне едно джобно ножче и пет минути преднина. Нямаше нито едно от тези неща.

Погледна назад, видя Дел и спря. Той стоеше като вдървен в средата на стаята и гледаше към Принс, който беше на около пет метра от него. Кат не можеше да зърне лицето му, но разбираше, че е видял Джинкс и при това за първи път. Не би могъл да знае, че сестра му е тук. Кат стисна ръката на Мег.

— Чакай близо до вратата. Ако настъпи суматоха, бягай.

Остави я и тръгна към Дел, като гледаше ту него, ту Джинкс. Тя все още не го беше забелязала. Проправи си път през тълпата възможно най-бързо, без да привлича внимание върху себе си, като се извиняваше, когато се блъснеше в някого, и се усмихваше, за да скрие страха си. Изглежда, Джинкс не ги виждаше, защото гледаше някъде по средата между Принс и тях. „Скъпа, недей да виждаш Дел, недей да виждаш и мен“ — молеше й се Кат.

Добра се до Дел и хвана ръката му, като го завъртя с гръб към Джинкс.

— Недей да говориш, а само се усмихвай и ела с мен.

— Какво… — започна Дел.

— Мълчи и се усмихвай! — Кат го поведе през тълпата към задния край на стаята, където имаше портални врати. — Върви и не говори нищо! — повтори той. Кат достигна вратата и я отвори. Избута Дел навън пред себе си. Озоваха се в двора на къщата, където имаше фонтан.

— Тя е мъртва — каза Дел. — Не е ли мъртва?

— Не. Не е мъртва. Това е Джинкс. — Кат го заведе до фонтана и го накара да седне на ръба му.

— Какво става? — запита Дел с изплашен глас. — Защо си тук? Защо Джинкс е тук?

— Слушай. Джинкс не умря на лодката. Убили са друго момиче. Отвели са я, докато бях в безсъзнание. Разбрах това едва преди няколко седмици. Оттогава я търся. Видях я една минута преди да я видиш и ти. — Кат спря и почака да види реакцията му.

По лицето на Дел се стичаха сълзи, той си поемаше трудно дъх.

— Успокой се — каза Кат. — Поеми си дъх.

— Не разбирам нищо. Скъсвам си задника да изкарам някой милион и идвам в това невероятно шибано място, за да срещна мъртвата си сестра и теб. Господи! — обърна се и погледна Кат за първи път. — Къде е мама?

— Тя умря на яхтата. Сигурно е. — Кат погледна Дел отблизо. Изглеждаше с разума си. — Ще измъкна Джинкс оттук, а от теб искам да не правиш нищо, за да не оплескаш нещата.

— Да ги оплескам? — почти извика Дел. — Ти си този, който ги оплесква! Няма да ти позволя да объркаш нещата. Платил съм един милион долара, от които само двеста хиляди бяха мои, така че ще взема това, за което съм дошъл. Иначе не мога да се върна в Маями, ще ме накълцат на парчета.

— Това не е важно сега. По-важно е да измъкнем Джинкс оттук.

— Ти да не си се сбъркал? — запита Дел. — Знаеш ли къде се намираш? На майната си, посред джунглата и единственият начин да се измъкнеш оттук е с хеликоптера, който те докара.

— Не можеш да ме предадеш на Принс — каза Кат.

— На кой?

— Мъжът с опашката.

— Анакондата? Разбира се, че мога да те предам. Щях да го направя преди минута, но като видях Джинкс, се обърках. Тя какво прави с него?

— Казва се Принс. Отвлякъл я е или са я отвлекли вместо него — нещо такова. Не съм сигурен. Зная само, че тя не е тук по своя воля.

— Не, не. Не може да бъде. Тя стои там и разговаря с хората, сякаш че притежава това място. Трябва да е тук, защото иска това. Иначе ще се скъса да вика.

— Да вика? Тя е посред джунглата с група контрабандисти. Какво трябва да прави, да извика полиция ли?

— Не ми е ясно как си разбрал, че тя е тук.

— Държали са я в един хотел в Картахена, но тя е успяла да се добере до телефона и да ми позвъни. Помогнаха ми и я намерих.