Пол Ливайн - Адвокат в леглото

— Някой от двамата каза ли нещо?

— На мен не.

— На Сандърс тогава?

Наш отново повдигна рамене. Мързеливо повдигане на кръшкач.

— Спомням си само, че точно преди да спуснем джетовете във водата, Сандърс спомена нещо, че вятърът се усилвал, и попита дали Гълфстрийм ще е бурен. Единият му отговори да не се тревожи за това.

— Точно с тези думи ли? „Не се тревожи за това?“

— По-скоро беше: „Престани да се тревожиш. Ти си свърши твоята работа, ние ще си свършим нашата.“

— Защо е трябвало да пресичате Гълфстрийм? Ако сте щели да пускате делфините, сте можели да излезете в открито море, без да се отдалечавате толкова.

— Не съм се замислял върху това. Двамата с Пешън нямаше да ходим заедно с тях. Щяхме да зарежем джетовете под Рикънбекър и после да вземем колата й.

— Значи изобщо не си питал Сандърс защо ще си прави труда да хваща делфините, да ги кара някъде и после отново да ги пуска на свобода?

— Просто реших, че Сандърс иска да ги пусне при Бахамите, където има много риба.

— Защо просто да не ги заведе в „Червения омар“?

— Добре де, може и да не съм обмислил добре нещата. Може и да не съм ги планирал както трябва.

— Изобщо не си ги планирал. Сандърс го е направил вместо теб. Може би с помощта на Пешън.

Наш изглеждаше смаян, сякаш никога не му беше хрумвало такова нещо.

— Според племенника ми не сте освобождавали делфините, а сте ги отвличали.

— Няма начин! Вярвам, че животните имат определени неотменни права. Знаеш го.

Изглеждаше искрено засегнат и говореше така, сякаш може да му се има доверие. Доверчив глупак. Беше оставил Сандърс, човек, когото почти не познава, да ръководи работата. Не познаваше хората, които работеха за Сандърс, и собствената му приятелка беше изчезнала, без изобщо да му се обади. Сега Сандърс беше мъртъв и заради древна дивотия в закона Наш го очакваше доживотен затвор, макар че единственото му насилствено действие беше да счупи ключалката на вратата на канала.

Технически Наш беше виновен в убийство, извършено по време на углавно престъпление. Но Стив вече започваше да го съжалява. Бяха го използвали, без изобщо да разбере. Момчето беше като изоставено кученце, а Стив нямаше каишка, за да го заведе у дома.

Стив искаше да открие двамата мъже от изчезналата лодка. Искаше да открие Пешън, изчезналата приятелка. Искаше да открие мирно решение на Близкоизточния въпрос. Но точно сега не разполагаше с нищо, което да му помогне.

— Вярваш ми, нали, Соломон?

— Да.

— Защото ти казвам истината, по дяволите!

— Добре, разбрах.

— Но въпреки това яко съм го загазил, нали?

— Да.

— Какво ще правим тогава? В съда имам предвид?

— Преди да измисля нещо по-добро, защитата на чука.

— А?

— Класическа правна стратегия, Наш. Ако законът е на твоя страна, набиваш закона. Ако фактите са на твоя страна, набиваш фактите. Ако нищо не е на твоя страна, набиваш масата.

„Стив знае, че защитата му е слаба — мислеше си Виктория. — Защо иначе ще подава такъв несериозен иск за санкции срещу обвинението за укриване на доказателства?“ Тя беше представила всичките си доказателства. Беше завела списъците си със свидетели и веществени доказателства, както и пълните полицейски доклади, а не само откъсите, съдържащи признанията на Наш, както беше по закон. Беше осигурила свидетелите да дадат показания. Беше внесла и отделна преписка с „подобно доказателство“, която възнамеряваше да представи с оглед участието на Наш в други подобни набези за освобождаване на животни.

Но Стив, в типичния си гангстерски стил, беше подал пълен с хули иск. Обвиняваше я в „обвинение от засада“, „укриване на важни оневиняващи доказателства“, „своеволно нарушаване на правилото на Брейди“ 15 15 Според американското законодателство обвинението е длъжно да предостави на защитата всички оневиняващи или смекчаващи вината обстоятелства — Б.пр. и други подобни глупости. Искаше сваляне на обвиненията заради „цялостно нарушаване на буквата и духа на Постановление 3.22“ 16 16 Постановлението третира правото на призоваване на свидетели, независимо от пребиваването им — Б.пр.

Поне беше написал номера на постановлението правилно.

Сега Виктория крачеше бързо по коридора на четвъртия етаж на Съдебната палата, токчетата на кафявите й велурени обувки чаткаха по изподрасканите плочки. Носеше делова чанта — куфарче от мека кожа и бързите й стъпки създаваха впечатлението, че закъснява за заседанието. Вместо това беше подранила с двайсет минути.