Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

Мичъл въздъхна тревожно.

— И какво ще стане, ако опитаме фалшивата ключалка?

— Точно каквото казват монасите. „Онези, които знаят истината, ще намерят гроба на Артур. Онези, които не я знаят, никога няма да напуснат това място.“ — Тя вдигна фенерчето нагоре, за да огледа тавана над входа. Над отвора беше застопорена дебела каменна плоча, чието предназначение беше да падне като гилотина и да блокира изхода от камерата. — Ако объркаме пъзела, това нещо пада и ни отрязва от света.

Мичъл я огледа презрително.

— Това може да е било голям проблем преди деветстотин години, но сега имаме крикове и експлозиви.

— А хриле имаш ли? — попита го саркастично Чейс. Нина се обърна и го видя да оглежда една част от стената. Камъкът беше обезцветен, а от тавана се спускаха мътнокафяви и зеленикави струйки. Тя вдигна глава и видя правоъгълен отвор, през който се виждаше само мрак. Нина огледа останалите стени и забеляза по тях същите следи.

— Господи — каза тя. — Не само ще ни затворят. След това камерата ще се наводни. Над тавана сигурно се намира цистерна — тези следи са останали от предишни наводнения.

Лицето на Мичъл вече изразяваше доста по-голямо уважение към строителите на гробницата.

— А къде всъщност се намира истинската ключалка?

— Ето там. — Нина се приближи до нишата, и освети дупките, където бяха наредени фигурките. Онази, в която беше стоял Ланселот, разкриваше малка вдлъбнатина — точно колкото да може да се бръкне с пръст, която съвпадаше идеално с ключа Артур. Тя го пъхна в дупката.

— Сигурна ли си в това? — попита предпазливо Чейс.

Тя му се усмихна.

— Това си е риск… но пресметнат. — След тези думи тя хвана ключа и го завъртя.

Чу се някакво металическо изщракване от вътрешността на рафта, но нищо повече.

— Не стана — каза разочаровано Мичъл.

— Още не съм свършила. Донеси ми всичките фигурки — без Ланселот и Галахад. Еди, помогни му.

— А после ми приказва, че аз се опитвам да я контролирам — рече Чейс, но отиде при Мичъл, за да му помогне да пренесе фигурките.

— Защо без Ланселот и Галахад? — попита Мичъл, когато внесе първата групичка фигурки в нишата.

— Защото всички останали имат някаква историческа основа. Но Ланселот е измислен герой и тъй като Галахад е бил негов син, значи той също не е съществувал.

След като всички фигурки бяха поставени по местата им, Нина отново пъхна ключа Артур в дупката му на рафта. С надеждата, че е също толкова умна, колкото са били монасите от Гластънбъри, тя отново го завъртя.

Още едно слабо изщракване.

Този път цялата ниша потрепери леко, сякаш беше освободено някакво скрито напрежение. Тримата се спогледаха предпазливо и Нина внимателно натисна камъка. Той леко се отмести встрани. Тя натисна по-силно. Отвори се пролука, широка няколко инча, която бързо се разшири, щом Чейс и Мичъл се включиха в натискането. Нишата се отвори навътре и разкри проход към друга камера.

Нина знаеше, че това е последната зала. Те бяха преминали всички изпитания, бяха доказали, че са достойни. Това беше крайната им цел — мястото, където крал Артур бе намерил последен покой.

Тя взе фенерчето и пристъпи вътре. Чейс и Мичъл я последваха.

Стаята беше малка и изненадващо семпла, лишена от надписите, които украсяваха външната камера. Но предметите тук бяха по-щедро украсени. Два големи ковчега от черен камък бяха поставени върху каменни поставки и украсени с ангели от злато и сребро. Върху всеки ковчег имаше по един златен кръст с надпис на латински, обозначаващ кой лежи в него.

Артур, крал на Британия и Гуиневир, неговата кралица.

Те бяха истински. И лежаха тук, погребани под Хълма на Гластънбъри.

И въпреки това Нина не можеше да откъсне очи точно от предмета, който стоеше между двата ковчега. Голяма скала от гранит, изсечена във формата на куб с височина три фута.

Над нея стърчеше дръжката на меч, забит дълбоко в камъка.

Бяха намерили Екскалибур.

— Мътните ме взели! — каза Чейс. — Дали това е каквото си мисля?

— Точно това е — каза Нина с изумление. За разлика от богато украсения Калибърн, този меч беше обикновен, почти без орнаменти, единствената му украса бяха преплитащите се змии, гравирани на дръжката — също както я беше описал Руст. Но въпреки това си личеше, че в направата му са били вложени много време и труд, металът на острието беше лъснат до такава степен, че отразяваше като огледало, а дръжката му беше излята така, че да подхожда на захвата на един-единствен човек. — О, боже, горкият Бернд. През всичките тези години се опитваше да го открие, оказа се прав… и сега не може да го види.