Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

Кърмата на подводницата продължаваше да потъва и носът й се вдигна над водата, без да има какво да го крепи и корпусът на грамадния воден съд започна да се огъва.

Много скоро щеше да потъне.

Мичъл стисна парапета, за да се закрепи по-здраво, и замахна.

Но Чейс вече го нямаше там.

Той скочи от мостчето. Острието разряза мократа му риза и одраска раменете му, но той успя да се хвърли във водата, която пълнеше отсека.

Въпреки че успя донякъде да смекчи удара, той остана без дъх. Прииждащата вода го блъсна в една от пусковите тръби. Той се вкопчи в нея и показа главата си на повърхността, кашляйки.

Погледна нагоре и видя как Мичъл оглежда водата, след което тръгва обратно към люка. Спря се пред него, поколеба се за миг, след което се обърна и тръгна по мостчето към носа с меч в ръка.

Чейс знаеше защо американецът се спря. Той се беше качил на борда на подводницата с два трофея, но беше преценил, че само единият от тях е незаменим. Беше взел Екскалибур, а беше оставил Нина да се удави.

Чейс заплува през водата, докато не достигна до стълбата и се изкачи по нея. Край него се разнасяха почти животински звуци. Подводницата продължаваше да потъва и ракетният отсек се пълнеше все повече с вода.

Стигна до мостчето. Дори не си помисли да тръгне след Мичъл; вместо това хукна към отделението за перископите и се изкачи през задния му люк, озовавайки се отново пред стълбата към контролната зала. Повя студен, зловещ вятър — прииждащата вода изтикваше въздуха от помещенията.

Когато влезе в залата, подводницата вече се беше наклонила с повече от петнайсет градуса и предметите, които не бяха добре закрепени, се плъзгаха по пода. Нина продължаваше да лежи в ъгъла. Чейс претърси залата за медицинска аптечка. Забеляза малък шкаф, маркиран със зелен кръст и извади от него малко пластмасово куфарче. Прехвърли съдържанието му, маркирано на кирилица, и откри онова, което му трябваше — амоняк. Счупи ампулата и я поднесе под носа на Нина.

В първия момент нямаше никаква реакция. След това:

— Кхъ! Какво е… какво е това, по дяволите! — промърмори тя, като се опитваше да извърти главата си по-далеч от вонящата ампула. Тогава забеляза подпухналото и окървавено лице на Чейс.

— Господи, Еди! Добре ли си?

— Трябваше да видиш другия — отвърна той с болезнена усмивка.

В залата се разнесе продължителен жален стон, последван от подобни на стрелба изпуквания — нитове продължаваха да се късат. Подводницата потрепери, стрелката на инклинометъра бързо се издигаше. Нина се огледа, след което объркано наведе глава, оглеждайки ъглите на стаята.

— Намираме се в подводница — обясни й Чейс.

— Защо?

— Дълга история. Но трябва да се махнем колкото се може по-бързо от тук, защото потъва.

— Какво!?

— Да, знаех си, че това ще те разсъни бързо. — Той й помогна да се изправи.

— И как, за бога, ще се махнем от тук?

— Не знам.

— Можем ли да се изкачим до, как й беше името, кулата за управление? Може да намерим някой спасителен пояс!

— Заслужава си да опитаме — реши Чейс. Беше забелязал друга стълба вляво от люка, през който беше влязъл в контролната зала. Тя можеше да води само към кулата за управление. — Внимавай къде стъпваш, това нещо потъва със задницата надолу. Наклонът ще се увеличава все повече.

— Къде е Джак? Ами Екскалибур?

— Последния път, когато го видях, той тичаше, носейки меча, към носа.

— Защо не го спря?

Той я погледна и сви шепи, сякаш сравняваше две тежести.

— Изборът беше труден — нали се сещаш, жената, която обичам…

— О, добре де! Ох! — Кракът на Нина се подхлъзна, тя падна върху наклонения под и се търкулна към задната преграда, която беше на път да се превърне в нов под. Чейс се хвана за страничните перила и се приближи към нея, докато тя надничаше през люка.

— Ъъъ, Еди?

— Да?

— Виждам вода. Тя не трябва ли да е отвън?

Той надникна над главата й. Водата наистина бе навлязла в сонарната зала. Стълбата, която беше видял, вече беше напълно залята.

— Гръм и мълнии! Добре, план Б.

— Имаш план Б?

— Не, но ако ти имаш, ще бъде страхотно!

Още незакрепени предмети се разбиха на пода. Микрофонът на комуникационната конзола увисна на кабела си. Подводницата вече се беше издигнала на трийсет градуса и наклонът се увеличаваше. Инклинометърът изтрака, тъй като беше достигнал лимита си.

Щом първата вълна се разби в краката й, Нина отскочи от люка.

— Какво ще кажеш да го затворим? — Тя затръшна тежката метална врата и завъртя заключващото колело няколко пъти, след което посочи към висящия микрофон. — Ами това радио? Не можем ли да се обадим за помощ?