Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

Мичъл изглеждаше изненадващо необезпокоен от исканията на Приковски. Той остави куфарчето на бюрото и го отвори, разкривайки чинно подредени пачки от стодоларови банкноти. Нина успя да хвърли един бърз поглед, преди Приковски да обърне куфарчето към себе си и да зарови ръце в съдържанието му — вътре може би имаше поне половин милион долара.

Половин милион от парите на американските данъкоплатци. Предадени в ръцете на човек, който не беше нищо повече от сводник на лъскави проститутки. Като се имаха предвид и всички други средства, погълнати от мисията… както и хората, които загинаха заради нея….

— Дано да си заслужава — каза тихо тя, като само Чейс я чу.

Приковски затвори куфарчето; усмивката му подсказваше, че е повече от доволен от съдържанието му.

— Добре тогава. Разполагаме с няколко часа, преди момичетата да отидат на приема, така че имаме достатъчно време да ви подготвим, доктор Уайлд.

— Да ме подготвите? — изненада се тя.

— Нали не смятате наистина да отидете там в този вид? — Той погледна презрително към тежкото й палто, дънките и маратонките „Рийбок“. — Моите момичета изглеждат превъзходно — като супермодели! Вие трябва да изглеждате по същия начин.

— О! — каза Нина. — Знаете ли, това може да се окаже проблем. Аз н-не съм точно супермоделски тип…

Приковски се ухили — или озъби, въпреки че нямаше как да се определи със сигурност с тази пура между зъбите му.

— Няма защо да се притеснявате. Малко грим, подходящо облекло… Марио е невероятен.

— Марио? — подсвирна Чейс. — На това му викам истинско руско име.

— Той е стилистът на моите момичета — обясни Приковски, докато прибираше куфарчето в сейфа. — Сега ще отидем при него. — Той отново се ухили. — С новия ми, красив джип!

— Млъкни — изсъска Нина, преди Чейс да успее да си отвори устата.

Но въпреки това той я отвори — от изненада.

— Исусе Христе… — най-накрая успя да каже той. — Изглеждаш… леле! Павел беше прав — Марио наистина е невероятен!

Нина прекара двата часа в пищен салон, косата й беше измита и фризирана, на лицето й беше положен грим. Тя не беше единствената жена там — десетина други бяха насядали пред осветените огледала, обслужвани от по две жени. Марио — който въпреки името си беше толкова италианец, колкото Йосиф Сталин — ситнеше напред-назад между столовете, разресваше, скубеше с пинсети и пудреше, довеждайки всяко преобразяване до перфекционизъм.

И въпреки че облеклото беше далеч от всичко, което Нина би избрала да облече, тя трябваше да признае, че наистина изглежда невероятно. Беше прекарала доста време наведена напред. Когато най-накрая седна изправена, в първия момент изпита странно чувство на раздвоение на личността — сякаш съвсем различен човек я гледаше от огледалото. Някоя жена, която беше модел… въпреки че не посмя да се определи като супермодел. Марио не беше чак толкова добър.

Но гневът й беше породен не от тежкия, тъмен грим или яркочервените изкуствени нокти, нито от силно напръсканата с лак за коса фризура. Ядоса се на тоалета, който Приковски беше избрал за нея — и който накара Чейс и останалите мъже да се ококорят, щом тя се появи пред тях.

— Приличам на проститутка — проплака тя. Бяха я уверили, че късата черна лачена рокля без ръкави е дело на изключително скъп и прочут дизайнер от Лондон — но това не можеше да промени факта, че беше изключително впита и разкриваше щедро прелестите й. Тя имаше ужасяващото чувство, че ако направи една малко по-широка крачка и полата ще се сцепи до хълбоците й.

— Ами нали за такава се представяш — напомни й Чейс.

— Хей! — възкликна Приковски. — Моите момичета не са проститутки. Те са… — Той се замисли за миг. — Компаньонки? Не, куртизанки. Куртизанките на Павел Приковски, така звучи по-добре. Като заглавие на някоя велика руска епопея.

— Или на някой скапан американски роман, „Безсрамието на Нина Уайлд“ — изпъшка Нина. — Може би все пак това не е чак толкова добра идея.

— Не, не — отвърна Чейс, подсмихвайки се под мустак, — според мен е страхотна! Нали ще се обличаш така и след като се оженим?

— Край, махам се от тук. — Нина се врътна на високите си токчета и, олюлявайки се, се опита да се върне в салона, но установи, че пътят й е препречен от Марио, който изръкопляска одобрително и отново я върна в приемната. Протегна ръце и се опита да свали медальона й, но тя енергично разтърси глава. Той изпъшка с досада и каза нещо на руски на Приковски, който се разсмя. Марио се поклони и се върна в салона.