Лили Джърмейн - Пет мили

— Сами! — извика, карайки ме да се свия от страх. — Това даже истинското ти име ли е?

— Да — отвърнах едва-едва.

— Погледни ме — заповяда той. Срещнах погледа му неохотно, а една голяма сълза се търкулна от окото ми и падна на бузата ми.

— Джейс? — казах тихо.

— Да, Саманта?

— Плашиш ме.

— Ха! — отвърна горчиво. — Баща ми ти забива нож в бедрото и те зарязва да кървиш до смърт. Брат ми се опитва да ти влезе в гащите, докато си предрусана с отровена кока, а ми казваш, че се плашиш от мен?

Загледах се в него, благодарна, че сълзите ми бяха спрели. Беше ми студено, тъй като стоях единствено по влажна кърпа, притисната към гърдите, а в гърба ми се опираха хладните плочки.

Извърна поглед първи, обърна се рязко и се отправи към вратата.

— Обличай се — каза, забивайки пръст в купчинката дрехи върху плота.

Един час по-късно стоях на стол на покрива на клуба, а слънцето напичаше вече туптящата ми глава. Погледнах надолу към облеклото, което ми беше избрал Джейс — розова тениска с дипли отпред и семпла черна пола. Не ми даде сърце да му кажа, че тениската беше горнище на пижама. Може и да изглеждаха случайно избрани, но колкото повече се вглеждах в двете момичета седящи до мен, толкова повече се убеждавах, че беше избрал дрехите ми с цел. Правеха ме да изглеждам млада, невинна и небрежна — в ярък контраст с Бети и Вероника, с тежкия им грим, прекалената очна линия, малките потничета и тесните черни панталони.

Бети и Вероника — момичетата от партито на Макси, чиито имена не можех да си спомня — представляваха смесица от ужас и предизвикателство, заковани на столовете си от Джаз и Дони, които стояха на стража зад нас. Дорнан беше застанал до ръба на покрива и наблюдаваше крайбрежието на Венис с пистолет, натикан в задната част на дънките му. Стоеше така вече от петнадесет минути и знаех, че го правеше нарочно. Караше ни да се страхуваме. Искаше да види коя ще се пречупи първа.

В този момент осъзнах, че на Джейс вероятно не му е било наредено да ме заведе в апартамента си, преди да дойдем тук. Чакаха ме да пристигна и отчаяният и потен вид на момичетата ми подсказваше, че са били тук по-дълго от петнадесет минути. Чудех се дали някой вече ги беше обявил за издирване.

Или бяха като мен, без да имат някой, на който да му пука за тях.

Опитах се да стана, мислейки си, че ще е добра идея да предложа някаква утеха на Дорнан. Така би направила истинската приятелка, нали? Но не се изненадах, когато една голяма ръка ме сграбчи за рамото и ме затръшна обратно на задника ми.

— Кучко, казал ли съм, че можеш да мърдаш? — попита застаналият зад мен Джаз. Усетих нещо студено да се притиска във врата ми. Точно под брадичката ми беше опряно дулото на пистолет, принуждавайки ме да повдигна глава. Стиснах зъби, без да помръдвам и сантиметър.

Джейс, който стоеше пред мен, изгледа брат си, но не каза нищо. Чудесно.

Дорнан се обърна, а лицето му беше като маска от ярост и тъга. Не можех да се спра. Поех си рязко въздух, а очите ми зашариха между Дорнан, Джейс, момичетата и петната кръв по бетона под краката ми, които нито едно търкане нямаше да премахне напълно.

Не исках да се пролива повече кръв заради моите глупави грешки, затова в този момент реших, че независимо от обстоятелствата, тези момичета нямаше да поемат вината за смъртта на Макси. Въпреки че бях сложила пакетчетата с хероин в чантите им.

Въпреки че това можеше да бъде моят край.

Дорнан закрачи напред, прокарвайки поглед по тялото ми, преди да изгледа двете момичета. От всяка пора на тялото му се излъчваше ярост, и можех само да си представя какво ме чакаше след това, ако предположим, че се измъкнех от този покрив без куршум между очите.

Облегна се на парапета на сградата — същият, на който с Джейс бяхме прекарали часове в разговори и съзерцаване на морето под нас — и извади кутия с цигари от джоба си.

Хм! Обля ме леко чувство на задоволство, когато осъзнах, че е започнал да пуши отново. Беше ги отказал, когато бях малко момиченце, някъде преди дванадесет години.

Смотаняк.

Запали, дръпна дълбоко от цигарата и пристъпи напред, издухвайки дима в лицето на брюнетката. Тя се закашля, извръщайки глава и замаха пред себе си, за да прогони облака дим.

Бях толкова изплашена, че можех да забележа всичко случващо се около мен. Ръката, която се впиваше в рамото ми, начинът, по който беше изпълнен с ярост — едва не блещукаше на лунната светлина с трепетите, лазещи по тялото му. Вената на врата му беше изпъкнала и туптеше трескаво, и аз едва се преборих с желанието си да побягна.