Лили Джърмейн - Пет мили

— Е — каза той, — значи майка ти наистина е там, а?

Кимнах.

— Мислиш ли, че ще се досети коя си?

Поклатих глава.

— Мислиш ли, че някой друг ще го направи?

Присвих рамене.

— Ще ми разкажеш ли всичко някой ден?

Засмях се горчиво, а въпросите му се забиваха като кинжали в сърцето ми.

— Няма да ми повярваш, ако ти разкажа.

Той пристъпи към мен, поглеждайки ме с тъжните си очи.

— Пробвай ме — каза, като взе празната кафена чаша от ръката ми и я постави на плота.

Поклатих глава.

— Няма да ми проговориш отново.

Погледът му беше толкова напрегнат, сякаш пробиваше дупки в мозъка ми и сам търсеше отговорите.

— Може и да ти проговоря — поспря за момент. — Наистина им видя сметката, а?

Кимнах.

Очите му се ококориха.

— Не мога да повярвам, че си ги убила.

— Защо? — попитах.

— Не знам. Та това си… ти. Момичето, което спасяваше изгубени котенца и хранеше птичките с трохи всяка сутрин след закуска.

— Изгубените котенца и птичките не са наранили никой — отвърнах. — А и без това не е като и ти да не си убивал никой.

Небраска беше моето безопасно убежище, моят подслон под дъжда. Нов дом за призрачно момиче като мен.

Само че един ден миналото ми връхлетя в крайпътния ресторант, който бабата на Елиът държеше. Работех там пет дни в седмицата, събирайки празните съдове и се придържах към безопасността на заградената кухня.

Един следобед си вършех работата, след като клиентите от обяд си бяха тръгнали и помещението беше почти готово да затвори за деня. Елиът ме чакаше на плота, където похапваше пържени картофки. Беше покрит с грес и масло, а опияняващата миризма, която се беше пропила в него, ме караше да се чувствам защитена където и да съм.

Докато злата участ не пристъпи в ресторантчето и едва не ме довърши за секунди.

Чух звънчето, което сигнализираше, че входната врата се е отворила и погледнах от гишето към най-ужасния си кошмар.

Един от членовете на „Джипси Брадърс“ се взираше в мен.

Братовчедът на Дорнан, Марко, явно беше пътувал с кола, тъй като не забелязах приближаващ мотор.

Притиснах се към плота, молейки Елиът с поглед. Бях застинала на място. Елиът ме изгледа подозрително и аз прошепнах безмълвно думите „Джипси Брадърс“.

Той се извъртя и застана пред мен.

— Затворихме за днес — каза Елиът, прикривайки ме, докато аз се приведох зад плота.

— Джулиет? — каза Марко дрезгаво, като се промъкна, пренебрегвайки Елиът напълно, и надникна през плота. — Я виж ти — каза презрително, като клекна на пети и протегна ръка към мен. — Изглеждаш дяволски добре за мъртво момиче.

В прозореца наблюдавах спокойното отражение на Елиът, когато извади пистолета от пояса си, прицели се в тила на мъжа и стреля, опръсквайки ме цялата с нещо, което приличаше на кетчупа, който допреди малко бях забърсвала от масите.

Марко се свлече мъртъв в ъгъла, аз изпищях, а Елиът обърна табелата на входната врата на „Затворено“.

Очите на Елиът потъмняха, а веждите му се сключиха.

— Трябваше ли да го споменаваш?

— Съжалявам.

— Направих го заради теб.

— Знам. Винаги правиш всичко заради мен.

Малкото му момиченце се събуди, викайки баща си от стаята. Той ме целуна по челото и аз си тръгнах.

Е, време беше да се връщам обратно в огнените ями.

Обратно при Дорнан.

Обратно при Джейс.

Няколко минути по-късно стоях в такси на път за болницата. Елиът ме остави да си тръгна едва когато му обещах, че ще се видим след няколко дни в склада, за да обсъдим плана ми за действие. Мисълта караше стомаха ми да се преобръща. Знаех, че щеше да се опита да ме разубеди, а наистина не ми се искаше да чувам подобни тиради. Исках единствено да убия всеки от шибаните братя Рос.

Без Джейс, разбира се.

Позволих си да си помисля за момент какво би направил Джейс, ако разбереше коя бях в действителност.

Ако разбереше, че бях убила братята му и бях излъгала всички им.

Може би щеше да ме убие в края на краищата.

Сигурно бях напълно сбъркана, щом част от мен мислеше, че би било справедливо, нали се сещате? Да завъртим колелото. Да разбере точно колко откачена бях и да ми тегли куршум в главата.

Така или иначе предпочитах да прекарам последните си мигове с него, отколкото с Дорнан.

Огледах нервно входа на болницата. Нямаше мотори на паркинга. А пред плъзгащите врати не се виждаха членове на клуба, които да пазят. Пфу.