Лили Джърмейн - Пет мили

Опустошението на лицето му беше ясно като бял ден.

— Милостиви боже, Джулиет!

— Не го бях планувала — казах немощно. — Просто се… случи. Беше единственият ми шанс да се внедря. Не разбираш ли?

Присвих се, когато го чух да изрича думите, които бях избягвала от самото начало. Сви ръката си в юмрук и го задържа над плота, и бях сигурна, че единствената причина, която го спираше да го стовари отгоре с всичка сила, беше дъщеря му, която спеше на по-малко от двадесет фута от нас.

— Да не би да ми казваш — поде тихо, — че единствената ти опция е била да започнеш сексуална връзка с мъжа, който е отговорен за груповото ти изнасилване и който едва не те уби? Мъжът, който уби баща ти? Който вероятно е убил и майка ти?

— Не я е убил — казах начумерено. — Тя е още там.

Очите на Елиът едва не изскочиха от орбитите си.

— Какво?!

— О, не съм ли ти казала? — отвърнах, пренебрегвайки коментара му. — Мислех, че съм го споменала.

Пое си дълбоко въздух и поклати глава, разтривайки тила си. Беше развълнуван. Не си представях нещата да се развият по този начин. Имах нужда от почивка и подслон при някое познато лице, при надежден съюзник, а не шибан разпит в четири сутринта.

Издиша с продължително свистене и сключи ръце зад главата си, карайки всеки мускул по раменете и ръцете му да се напряга и изпъква. При всяка друга ситуация бих казала, че изглежда секси, но тук и сега ми изглеждаше изключително страшен.

— Не можеш да се върнеш обратно — каза, извисявайки се с неговите метър и осемдесет над моите метър шестдесет и пет.

— Спри — отвърнах, клатейки глава, — няма да водим този разговор отново.

Беше бесен.

— Да, ще го направим. Да му се не види, Джулз.

Видях решителният поглед в очите му, същият, който ме беше опазвал през последните три години — момичето, което желаеше да умре, и което всеки друг нормален човек би се отказал да спасява.

— Аз влоших нещата, нали? Когато бях с теб? Господи, дори не знаеш кое е правилно и кое не. Вината е моя. — Беше започнал да крачи безцелно. — Вината е моя. Беше на седемнадесет, да му се не види. Трябваше да знам. — Бърбореше, без да ме поглежда. — Вината е моя.

Обвиняваше се за отвратителната ми нефункционална връзка с Дорнан? Не беше негова вина. Нищо от случилото се не беше по негова вина.

Замигах бързо, сещайки се за първия път, в който бяхме заедно.

Елиът и Джулиет.

Беше красиво.

За първи път, откакто бях „умряла“, се бях почувствала цяла отново.

Обичана.

Защитена.

Желана.

Бабата на Елиът едва се свърташе в къщи. Имаше си кавалер, при който обичаше да остава понякога за няколко нощи, затова двамата с Елиът често седяхме на верандата пред просторното й ранчо, която ограждаше цялата къща, и пиехме бири щом паднеше нощта. Е, той пиеше бира, докато аз си открадвах няколко глътки, докато се правеше, че не забелязва.

Беше спокойна нощ. Напълно притихнала. Цикадите жужаха в лятната жега — в Небраска винаги беше горещо — докато ние се люлеехме безшумно на пейката за двама. Той от неговата страна. Аз от моята. Беше облечен с тесен, омазан с масло и грес бял потник и дънки. Наскоро беше напуснал полицията, малко след като ме беше довел при баба си, и сега работеше като механик. Косата му беше разрошена от работата през деня. Аз бях с обичайното си вечерно облекло — дънки и синя тениска с надпис „Betty’s Girl“, щампован върху джобчето на гърдите ми.

Протегнах ръка, за да хвана бутилката с бира между нас, която Елиът държеше хлабаво с пръсти. Подръпнах я леко, цупейки се, когато той не я пусна.

— Малолетна си — каза, стискайки шишето.

Усмихнах се и го сръчках с пръст в ребрата, карайки го да се засмее. Разхлаби хватката си, разконцентриран от гъделичкането ми и аз измъкнах бутилката от ръката му победоносно.

— Мъртва съм — отвърнах, пресушавайки остатъка от бирата, преди да върна празната бутилка в протегнатата му ръка, — на мъртвите момичета им е позволено да пият бира.

Той просто кимна, взирайки се в безлюдната местност, а на устните му заигра лека усмивка.

— Означава ли това, че мога да си взема бутилка и за мен? — попитах шеговито.

Елиът се изправи и тръгна към вратата.

— Не — подхвърли през рамо.

Усмихнах се и го последвах в къщата.

Беше истинска гледка, застанал пред отворения хладилник с леко смръщени в умисъл вежди. Мускулестите му ръце блестяха от финия слой масло и пот, обичайна комбинация за морното лято. Приближих го бавно боса, а устните ми се разтеглиха в лукава усмивка.