Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Мисис Петрович, какво се е случило?

— Докторе — прошепна тя и страхливо стисна предложената й ръка.

— Видяхте ли нещо? Чухте ли някакъв шум тук долу?

Тя енергично кимна. Дойл не можеше да си спомни доколко добре говореше английски, но изглежда, речникът й в момента бе особено беден.

— Голям. Голям — каза тя и поясни: — Влак.

— Звук като от влак?

Тя кимна и се опита да имитира звука, придружавайки го със серия ръкомахания и мимики. Дойл схвана, че отново е посегнала към бутилката вино. Но не без причина. Той погледна покрай нея и видя друга жена да се крие на площадката на стълбището. Точно нейно бе второто лице, което бе видял в рамката на прозореца: ниска, възпълна жена с кръгло лице и пронизващ поглед. Стори му се смътно позната.

— Скъпа мисис Петрович… видяхте… ли… нещо?

Очите й се ококориха и тя очерта с ръце някаква огромна фигура.

— Голям? Много голям? — опита се да я поокуражи Дойл. — Мъж беше, нали?

Но тя поклати глава.

— Черен — бяха думите й. — Черен.

— Мисис Петрович, върнете се в стаята си. Останете там. Не слизайте тук до сутринта. Разбирате ли ме?

Тя кимна, но когато той се обърна, за да си върви, го дръпна за ръкава и посочи жената зад себе си:

— Моя приятелка…

— Ще се запозная с нея друг път. Направете както ви казах, мисис Петрович, умолявам ви — каза той и деликатно се освободи от държащата го ръка. — Трябва да вървя.

— Не, докторе… не, тя…

— Починете си. Изпийте чаша вино. Бъдете послушна, Петрович. А сега, лека нощ. — С последните думи той слезе по стълбището и се скри от погледа й.

Реши да се придържа към най-оживените улици: избираше страната, по която вървяха повече хора, търсеше най-осветените места, вървеше винаги в най-гъстата тълпа. Никой не се приближи до него. Никой не срещна погледа му, но той усещаше, че в него се забиват хиляди злобни очи.

Остатъкът от нощта Дойл прекара в болницата „Сейнт Бартоломю“, където бе добре известен. Позволи си само час сън на една от кушетките, оставена за почивка на дежурните лекари в стая, заобиколена от цяла дузина други стаи, никоя от които не му се стори подходяща да му даде убежището, от което имаше нужда. От принципни съображения, а може би по-скоро страхувайки се да не му се надсмеят, той не сподели неприятностите си с никого, дори с най-близките си колеги.

С дневната светлина дойде ред на озадачеността от нощното приключение. „Трябва да има някакво физическо обяснение за случилото се по време на сеанса — повтаряше си Дойл. — Просто още не съм се сетил за него… не, не, дори това е заблуда, която си самовнушавам. Мозъкът зависи от душевното равновесие и сам го търси на всяка цена. Това не означава, че приемам всичко казано от Сакър за откровение, но нелицеприятната истина е, че минах през вратата, която изчезна зад гърба ми… значи не мога да се върна през нея… Следователно трябва да вървя напред.“

Когато излезе навън в студената утрин, изживяният ужас и объркването му сякаш се изпариха и на преден план излезе гневът от бруталното убийство на лейди Никълсън и нейния брат. Той не можеше да се освободи от лицето й… от умоляващите очи… от писъка, с който тя бе паднала на пода. „Тя потърси помощта ми, а аз я предадох… и тя загина. Как можах да го направя!“

И въпреки предупреждението на Сакър, първото място, към което се отправи след болницата тази сутрин, беше Скотланд Ярд.

Час по-късно Дойл стоеше пред Чешир стрийт 13 заедно с инспектор Клод Лебу. Слабата и някак мръсна слънчева светлина не успяваше да разведри това място, а само подчертаваше още повече потискащата му неутралност.

— И казваш, че влязоха тук, така ли? — попита Лебу.

Дойл само кимна. До момента бе спестил на приятеля си подробностите. Беше използвал думата „убийство“ внимателно, но с необходимия ефект. Беше показал писмото на лейди Никълсън. Но не бе споменавал за духове, за сиви качулки или за шевове по лицето със сини конци. И не бе изричал името на професор Армънд Сакър.

Лебу изкачи входните стълби и почука. Беше як като бик. Тънките червеникави мустачки бяха единствената декоративна суетност, която си позволяваше, но пък за сметка на това бяха безукорни.

Дойл бе работил цяла година като корабен лекар и заедно с Лебу бяха кръстосали водите край Мароко и други южни пристанища. Тогава се бе зародило и трудно обяснимото им приятелство. Лебу беше офицер от Кралската флота, петнайсет години по-стар, образован как да е, но достатъчно необщителен, за да позволи интелигентността му да бъде подлагана на съмнение от корабните присмехулници. Дойл бе успял да прозре по време на многобройните игри на карти и лишени от определена систематичност разговори, имащи за цел единствено да разсеят мрачното им настроение, че зад привидното безразличие на Лебу се крие меко сърце и непоклатим морал. Мисленето му рядко се отклоняваше от паралелните релси на фактите и истината — нещо повече, той се гордееше с пълната си липса на въображение. Въпросният коловоз го бе откарал от флотата направо в лондонската полиция и му бе помогнал бързо да се изкачи по стълбицата до сегашното си положение на инспектор.