Марк Фрост - Списъкът на седемте

— По-точно?

— М-м. Това е дълга история — каза мъжът повече като предупреждение, отколкото като отказ да се разпростира.

— Нямаме ли време за нея?

— Мисля, че поне за момента сме в безопасност — отвърна той и разтвори леко завесите, за да се увери в това.

— В такъв случай бих искал да задам някои въпроси.

— Честно казано, по-добре ще е да не го правите…

— Не, по-добре ще е да го направя — възрази Дойл, извади револвера и го постави върху коляното си.

Усмивката върху лицето на Сакър стана по-широка.

— Хубаво, давайте тогава.

— Кой сте вие?

— Професор. В Кеймбридж. Антични предмети.

— Бих ли могъл да видя нещо в потвърждение на това твърдение?

Сакър извади визитна картичка, на която пишеше същото. „Изглежда автентична — каза си Дойл. — Не че това доказва нещо.“

— Ще я задържа. — Той прибра картичката.

— За мен е чест.

— Тази карета ваша ли е, професор Сакър?

— Да.

— Къде отиваме?

— А вие къде бихте искали да отидем?

— На някое безопасно място.

— Това е трудно.

— Защото не знаете такова, или защото не искате да ми кажете?

— Единствено защото в този конкретен момент местата, които бихте сметнали за безопасни, не са чак толкова много на брой. Дойл и безопасност. За съжаление не бих казал, че между двете думи има много общо. — И той отново се усмихна.

— Намирате това за забавно?

— Точно обратното. Ситуацията, в която се намирате, очевидно е крайно сериозна.

— Моята ситуация?

— Моето виждане по въпроса е, че пред лицето на опасността човек не бива да се безпокои, а да предприеме някакво действие. Убеден съм, че именно така следва да се постъпва. Такъв е общият принцип: направи нещо.

— Това ли правим в момента, професоре?

— О, не, разбира се. — И Сакър пак се усмихна.

— Добре, аз свърших засега — каза мрачно Дойл. Опитваше се да се пребори с объркването си от факта, че в продължение на само час тази усмихваща се срещу него жива загадка бе спасила живота му точно два пъти.

— Още глътка? — попита го новият му познат и му подаде манерката, но Дойл поклати отрицателно глава. — Наистина ви го препоръчвам.

— Добре тогава. — И Дойл отпи поредна глътка.

— Ако не се лъжа, наскоро сте се опитали да публикувате художествено произведение, нали?

— Какво общо има този факт с тази нощ?

— Нали точно това се опитвам да ви разкажа.

— В такъв случай ще отговоря с „да“.

— Хмм. Тази игра с публикуването ми се струва доста трудна. Бих казал дори напълно обезкуражителна, но от друга страна, вие не ми приличате на човек, който лесно се обезкуражава. Настойчивост, това ли е отговорът. — Дойл прехапа устни и мълчаливо изчака Сакър да отпие на свой ред. — Неотдавна сте разпратили за публикуване ваш ръкопис, озаглавен… Да видим сега дали ще си спомня правилно… „Тъмното братство“?

— Точно така.

— И предполагам резултатите не са кой знае какви?

— Няма защо да триете сол в раната ми.

— Приятелю, аз само установявам фактите. И нека минем на „ти“. Не съм го чел. Но ако съм разбрал правилно, в разказа ти става дума — под формата на художествена измислица, естествено — за нещо, което би могло да се определи като тавматургическа 6 6 Свързана с чудотворството (гр.). — Б.пр. конспирация.

— Отчасти. — „Как е могъл да разбере?“ — удиви се Дойл.

— Нещо като магьосническа кабала.

— Да, това донякъде би могло да се каже за злодеите в разказа ми.

— Група злосторници, влезли в престъпен заговор с… недоброжелателно настроени духове?

— Е, да не забравяме, че става дума за приключенски разказ все пак — оправда се Дойл.

— В който са преплетени елементи на свръхестественото.

— Да, би могло да се каже и така.

— Доброто срещу злото, този вид история, така ли?

— Вечната борба.

— Казано с други думи, разказ за пари.

— Мислех, че мерникът ми беше поставен малко по-нависоко — обиди се Дойл.

— Не ми обръщай внимание, приятелю, аз не съм критик. Публикувал ли си досега някъде?

— Няколко разказа — отговори Дойл, преувеличавайки съвсем малко. — Редовен сътрудник съм на едно ежемесечно списание.

— И кое е то по-точно?

— А-а, то е за деца, едва ли си го чувал.

— Хайде, хайде, как се казва?

— „Само за момчета“.

— Прав си, не бях чувал за него. Виж какво, няма нищо лошо в това човек да потърси някаква разтуха, нали? Хората точно това искат в края на краищата — да се разведрят, да прочетат нещо, от което да им спре дъхът, да забравят поне за миг за грижи и несгоди.