Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Да се позамислят върху някои неща, докато сме на тази тема — вметна Дойл леко притеснен.

— Но да, защо не? Истинските постижения се раждат само в резултат на благородни амбиции.

— Да, благодаря ти за проявеното разбиране… но би ли ми казал най-сетне какво общо има моята книга със случилото се тази нощ?

Мъжът направи дълга пауза, после доверително се наклони напред.

— Ръкописът ти е бил разпространен.

— От кого?

— Явно от човек с връзки .

— Къде е бил разпространен?

— По-важно е, че е попаднал не където трябва.

Дойл изчака и на свой ред се наведе към Сакър.

— Опасявам се, че ще се наложи да бъдеш малко по-конкретен.

Сакър впи поглед в очите на Дойл, сякаш възнамеряваше да го хипнотизира, и снижи глас:

— Представи си група изключителни индивиди. Безжалостни, интелигентни… дори направо гениални. Високопоставени и добре възнаграждавани от света за своите умения и постижения. И определено лишени от онова, което и аз, и ти бихме нарекли… вродена почтеност. Вместо това обединени от една-единствена цел: придобиване на неограничена власт. Вечно гладни за още и още. Побъркани на тема тайна… така че е невъзможно да се определи кои точно са те. Но можеш да си напълно сигурен, че съществуват. Е… това звучи ли ти познато?

— Моята книга — прошепна Дойл едва чуто.

— Да, Дойл. Твоята книга. Макар да е художествена измислица, по един необясним начин ти си нарисувал в това произведение доста точна картина на побърканите замисли на зловеща секта черни магьосници, поставили си за цел нещо, към което се стремят и твоите герои. И то е да…

— Да спечелят на своя страна помощта на зли духове, решили да унищожат тънката преграда, отделяща реалния свят от безплътния.

— И да установят властта си над материалния свят и всички онези, които го населяват.

— Точно така. И ако сеансът тази нощ, приятелю, изобщо може да се използва за някакви заключения, би трябвало да кажем, че те са пробили последните укрепления и са сложили крак на прага.

— Това не е възможно.

— Защо, ти не повярва ли на онова, което собствените ти очи видяха в онзи салон?

Дойл с изненада установи, че не му се иска да чува своя отговор на този въпрос.

— Точно обратното… напълно възможно е — настоя Сакър.

Изведнъж Дойл се почувства откъснат от действителността, като че ли се намираше в сън. Съзнанието му се опитваше да запази разума си, издигайки се над приливната вълна от шок и объркване. Истината бе, че той беше заимствал не само заглавието на книгата си, но и мотивите на своите злодеи от най-неопределено звучащите творения на мадам Блаватска. Кой би могъл да предположи, че този скромен опит за плагиатство би могъл да бъде така зловещо наказан?

— Ако книгата ми е попаднала в ръцете им…

— Постави се на тяхно място: какъв е смисълът на живота за тези болни чудовища без заплашителното присъствие — реално или въображаемо, това е без значение — на силни врагове, самото съществуване на които им носи тръпката на самоутвърждаването?

— Те си мислят, че аз по някакъв начин съм научил за плановете им…

— Ако са искали просто да те убият, едва ли щяха да се главоболят с целия този театър, което ме кара да вярвам, че по някаква причина ти си им необходим жив… стига това да ти носи някаква утеха, разбира се.

— Но… но… те би трябвало да знаят… искам да кажа, че не е възможно да си мислят, че… Боже господи, това е само книга!

— Да. Много жалко.

— А какво общо има всичко това с теб? — сети се Дойл и впи изпитателен поглед в човека пред себе си.

— О… аз досаждам на тези злодеи от доста по-дълго, отколкото ти.

— Чакай… та аз изобщо не съм се занимавал с тях и до този момент дори не знаех, че съществуват.

— Да… хм… на твое място не бих почнал да им го обяснявам, а ти?

Дойл просто не можеше да намери думи.

— Добре е, че интересът ми към тях ми даде възможност да ти бъда от полза тази вечер — продължи Сакър. — От друга страна, това си има и своите недостатъци, защото сега и аз съм белязан.

Сакър силно почука по покрива. Карета рязко спря.

— Бъди спокоен. Тази нощ ние им завряхме истински прът между спиците. Така че запази хладнокръвие и не губи време да мислиш за тези неща. Между другото… аз не бих отишъл в полицията с подобен разказ, защото нищо не би могло да ги разубеди, че си луд, а и това само ще увеличи вероятността скоро за теб да научи някой, който ще може наистина да ти стори нещо лошо.

— Нещо по-лошо от убийство?