Марк Фрост - Списъкът на седемте

Всякакви следи от усмивка изчезнаха от лицето на Сакър.

— Има и по-лоши неща — отговори той и отвори вратата. — Успех, Дойл. Ще държим връзка.

Сакър подаде десницата си. Дойл я пое. Все така замаян той не разбра как стигна до дома си и се осъзна едва когато се изправи пред входа, обърнал поглед към бързо стопяващата се в мрака на нощта карета.

После погледна дясната си ръка. Стискаше малка, изящно изработена сребърна значка с формата на човешко око.

В главата на Дойл се извиваше вихрушка. Той погледна часовника си — беше 9:52. По улицата изтрополи талигата на железаря. Носталгична тръпка премина през тялото на Дойл — прозаичният, банален свят, в който бе прекарал целия си живот без последните два часа, го напускаше като умираща дневна светлина. За време, което едва ли бе по-дълго от времето, необходимо да се изпече един хляб, той бе видял как животът му, а може би дори и цялата Вселена, се бяха обърнали наопаки. В тишината, спуснала се след отминаването на талигата, от тъмнината започнаха да изплуват форми и лица и всяка сянка запулсира със скритата в нея, невидима до момента опасност. Дойл забърза към предполагаемата безопасност на собствената си стая.

От високия прозорец над главата му надникна едно лице. Беше съседката — онази рускиня, Петрович. Момент… нямаше ли още едно лице зад нейното? Той хвърли втори поглед… не, двете лица бяха изчезнали и пердетата само леко се поклащаха.

Дали само му се струваше… или наистина стълбите, които винаги досега бяха прелюдия към уюта на дома, излъчваха някакво усещане за опасност? Несигурен дали може да се довери на инстинктите си, Дойл извади револвера, изпъна ръка, за да посрещне с нея онова, което може би се таеше някъде напред, и бавно заизкачва двайсет и едното стъпала. След малко видя вратата на стаята си. Беше разтворена.

Дървото в мястото, където се бе намирала дръжката, бе буквално на трески. Боклукът беше паднал на пода пред вратата, а самата дръжка бе… изтръгната, а не избита с ритник. Дойл опря ухо на стената и се вслуша. Сигурен, че отвътре не се разнася нито звук, той с леко докосване доразтвори вратата и ахна пред разкрилата се гледка.

Буквално всеки квадратен сантиметър от стаята му изглеждаше олигавен или пропит с някаква прозрачна гъста течност. Следите бяха на ивици, като че ли някакъв луд бе прекарал гигантска четка, започвайки от пода и свършвайки с тавана. Във въздуха се носеше миризма като от изгорял матрак. Ленив дим се стелеше над местата, където течността бе най-гъста. Той пристъпи още малко навътре и усети странната материя да се залепва за подметките на обувките му, но за щастие щом вдигнеше крак, по него не оставаха никакви следи. Субстанцията реагираше на докосване, имаше някаква плътност и цялост. Дойл можеше ясно да различи пъстрия мотив на персийския си килим, обгърнат от материята подобно на бръмбар скарабей в капка кехлибар. Разгледа стола и писалището си. После малката масичка, газената лампа, дивана. Свещите. Мастилницата… Чашата за чай. Повърхността на всеки предмет в стаята изглеждаше частично втечнена, после охладена и отново втвърдена.

Но ако това бе предупреждение — едно заключение, което той просто нямаше как да не направи — какво точно е трябвало да му бъде предадено? Може би идеята е била да го накарат да си представи какво точно биха могли да направят с човешкото тяло? Дойл вдигна една от оставените върху писалището книги. Теглото й изглеждаше същото, но тя някак се огъваше в ръцете му, омекнала като задушен в тенджера зеленчук. Все още бе възможно да прелисти дебелите страници и почти можеше да различи размитите изкривени букви на текста, но вещта, лежаща на ръката му, вече с нищо не напомняше неговата идея за книга.

С всичката бързина, която плъзгавият лепкав под му позволяваше, Дойл се насочи към спалнята. Отвори вратата и тя се сгъна сама върху себе си… просто горният й край се подви като подгъната страница на книга. Дойл забеляза, че странното втечняване бе проникнало на няколко сантиметра в съседната стая и необяснимо бе спряло. Спалнята му бе избегнала унижението на дневната.

— Слава Тебе, Господи! — прошепна Дойл.

Наведе се и извади тумбестата си лекарска чанта от дрешника, постави в нея безгръбначната книга, един кат дрехи, принадлежностите си за бръснене и кутията с патрони, която държеше в горното чекмедже.

Върна се през вулканизираната стая и спря до вратата — отвън имаше някой. Беше дочул издайническото провлачване на чехъл. Наведе се да погледне през неестествено големия отвор на мястото на ключалката и видя подпрялата се на перилата Петрович, скръстила ръце под измършавелия си бюст. Излезе в коридора и я попита: