Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Плочите! — изкрещя Дойл.

Съумя да избегне първите им посрещачи, но когато навлязоха по-навътре, концентрацията на гробове се увеличи, а и самите плочи станаха по-внушителни. Нямаше никакъв начин да спрат, а масивният мавзолей, чийто силует израстваше буквално пред очите им, не им оставяше никакво място за маневри. В невъзможност да стори каквото и да било друго, Дойл стисна дръжките на капака, дръпна ги силно и завъртя шейната странично. Тя се плъзна, удари се в някаква издатина и тримата излетяха към небето. Капакът под тях се разцепи на две. Дойл падна в снега. Продължаваше да стиска отчупените дръжки в ръцете си. Айлин и Спаркс бяха излетели още по-високо и от него и се бяха приземили кой знае къде.

Дойл остана без да помръдва, опитвайки да дойде на себе си. Не беше в състояние да пусне дръжките — пръстите му се бяха вкочанили около тях — но пък можеше да помръдне всяка останала част от тялото си. Беше паднал в дълбока пряспа и изобщо не се бе наранил.

— Джек? — неуверено извика той в тъмнината. Чу в отговор нещо, което му се строи като ридание. Айлин ли беше това? — Добре ли сте?

Едва сега разбра, че Айлин се смееше. Тя изпълзя от една съседна пряспа, покрита от глава до пети със сняг, и заразително се разсмя. Чу и Спаркс да се смее — приятелят му се появи иззад мавзолея, който бе станал причина за катастрофата. Гледаха се и се превиваха надве от смях. Джек прегърна една надгробна плоча и просто не можеше да се овладее. Айлин падна обратно в снега и зарита. Това бе реакция на скорошния ужас, който бяха изживели, и при тези обстоятелства тя просто не можеше да бъде друга. Дойл почувства как сам започва неудържимо да се хили и не след дълго се смееше наравно с тях.

— Мислех, че това ще ни бъде краят — задъхано обясни той.

— Аз пък си го помислих поне четири пъти — призна си Айлин.

Цялото тяло на Дойл се тресеше. Двамата залитнаха един към друг, прегърнаха се през раменете и оставиха пречистващата сила на смеха да свърши работата си. Едва дишаха. И точно когато започнаха да се поуспокояват, Дойл видя дръжките на капака, с които още не се бе разделил, и всичко започна отначало.

— Джонатан Спаркс!

Думите се спуснаха по склоновете някъде отгоре. Гласът бе странно шипящ, но в същото време звучен и богат — беше глас, който би могъл да среже стъкло както нож би минал през масло. Нямаше гняв в него, но се долавяше насмешлива нотка без никакво разочарование, че са успели да избягат, дори задоволство, че всичко се е развило по предначертания план.

— Той ли е това? — попита Дойл.

Спаркс кимна утвърдително, загледан нагоре по склона.

— Слушай!

Настъпи напрегната тишина.

След това се разнесе сърцераздирателен писък, издигна се до невъзможно кресчендо и заглъхна в отвратително хълцане.

— О, боже! Това са братята! — прошепна Айлин.

Прозвуча нов писък, още по-болезнен от предишния.

Същият глас ли бе това?

— Мръсник! — извика Дойл и направи крачка напред. — Мръсник!

Спаркс сложи ръка на раменете му. Беше стиснал здраво челюсти, но гласът му бе равен и спокоен.

— Точно това иска той от нас!

Писъкът рязко заглъхна. Но тишината бе още по-тревожна.

— Трябва да тръгваме — обади се Спаркс. — Могат да решат, че има смисъл да ни преследват.

— Не можеш да ги оставиш просто така… — възрази Айлин.

— Те са войници — простичко отговори Спаркс и прибра снегоходките си.

— Но той ги убива…

— Не можем да сме сигурни, че са те. Дори и да са, какво искаш да направим? Да се отречем от живота си? Това ще бъде истинска лудост!

— И все пак, Джек, те ти бяха верни… — започна Дойл, опитвайки се да смекчи остротата на спора.

— Те знаеха какви са рисковете. — Спаркс не искаше да разговаря повече на тази тема. Обърна се и тръгна сам.

— В теб тече кръвта на брат ти, Джек Спаркс — високо каза зад гърба му Айлин.

Спаркс спря за миг, напрегна се, но не се обърна. След малко пак продължи.

Айлин избърса сълзите от очите си.

— Той е прав — тихо каза Дойл.

— И аз съм права — отговори му тя.

Двамата нахлузиха снегоходките си и закрачиха през гробището след него. През целия път до странноприемницата никой повече не проговори.

На вратата на Стокър ги чакаше забодена бележка. Спаркс я дръпна и я прочете.

— Стокър е наел файтон и е отпътувал за Лондон — обясни той. — Пише, че трябвало да мисли и за семейството си.

— Не бихме могли да го обвиняваме за това — каза Дойл.

— Прехвърлил е стаята на наше име. — Спаркс сложи бележката в джоба си и отвори вратата.