Марк Фрост - Списъкът на седемте

Айлин влезе. Дойл погледна часовника си: беше два и половина след полунощ.

— Извинете ни за момент, мис Темпъл — обърна се към нея Спаркс, спря Дойл на прага, дръпна го обратно в коридора и затвори вратата. — Остани с нея. Ако не се върна до разсъмване, опитайте да се доберете до Лондон.

— А ти къде…

— Те може би са доволни от онова, което направиха тази нощ, но за всеки случай зареди револвера си и го дръж под възглавницата — продължи Спаркс и тръгна по коридора.

— Джек, какво смяташ да правиш?

Но Спаркс му махна с ръка, без да се обръща, и бързо слезе по стълбището. Дойл погледна вратата и леко я открехна. Айлин лежеше на леглото върху завивките, с гръб към него. Той понечи да затвори вратата…

— Не си отивай — каза тя, без да се обръща.

— Трябва да си починеш.

— Едва ли ще мога.

— Имаш нужда от почивка…

— За бога, спри най-сетне да се държиш като доктор! — Тя се обърна с лице към него. — Аз специално не бих желала да прекарам последната си нощ на земята сама, а ти?

— Какво те кара да мислиш, че…

— Влез вътре и затвори, ако обичаш. Още по-ясна ли трябва да бъда?

Дойл се подчини, но остана възможно по-далече от нея, непосредствено до вратата. Тя го изгледа с кисела физиономия, поклати леко глава, седна в леглото и се погледна в огледалото на нощното шкафче. Косата й бе объркана, а кожата й — зачервена от вятъра.

— Ужасна съм — каза тя.

— Не е чак толкова зле — обади се Дойл и веднага съжали, че е проговорил.

Сардоничният поглед, с който бе възнаграден, само затвърди съжалението му. Тя дръпна един стол пред огледалото и безстрастно се разгледа.

— Предполагам, че да искам четка за коса в този момент би било твърде много.

— Всъщност това е една от малкото вещи, които ми останаха — призна си Дойл, отиде до тоалетната масичка и извади от чантата си, оставена до нея, комплект гребен с четка.

— Би трябвало да сте усмихнат, докторе — погледна го тя със светнал поглед. — „И най-скъп дар без щедрост и любезност за благородното сърце е без цена.“

— Не бих искал да изглеждам сърдит… Офелия — отговори той. Знаеше откъде е цитатът.

Айлин свали мъжкото сако, освободи косата си и я пусна да падне върху блузката й. Разтърси я и с наслаждение прекара четката по цялата й пищна дължина. Простото движение се стори на Дойл безкрайно интимно — истински балсам за душата му. За пръв път, откакто бе чул писъците от върха на хълма тази нощ, той можеше да освободи мислите си за нещо друго.

— Виждали ли сте ме на сцената, докторе?

— Никога не съм имал това удоволствие — призна си Дойл. — Казвам се Артър.

Тя едва доловимо кимна, приемайки новото ниво на отношенията им.

— Пазителите на благоприличието са имали сериозни основания да не допускат жени на сцената в продължение на векове.

— И какви са били тези основания?

— О, има много хора, които могат да ви разкажат колко опасно е да се види жена на сцена.

— В какъв смисъл опасно?

Тя леко сви рамене.

— Може би става дума за това колко лесно е да се повярва на една актриса, че е точно онова, което играе.

— Но нали в крайна сметка това е ефектът, който се търси? Да бъде убедена публиката в истинността на образа.

— Да, така би трябвало да бъде.

— Тогава за каква опасност става дума? И кой е застрашеният?

— Онзи, който среща жената извън сцената и за когото е трудно да различи актрисата от ролята, която тя играе. — Тя го погледна в огледалото изпод една от къдриците си. — Предупреждавала ли те е някога майката ти да се пазиш от актриси, Артър?

— Вероятно е смятала, че има по-сериозни опасности, които ме дебнат по пътя. — Дойл я гледаше, без да отмества погледа си. — Но аз вече съм ви виждал да играете, нали?

— Да… в известен смисъл.

Настана продължителна пауза.

— Мис Темпъл…

— Айлин.

— Айлин — послушно повтори Дойл, — да не би да се опитваш да ме съблазниш?

— Аз ли? — Тя спря да се реше. После сбърчи чело. Изглежда, не беше сигурна какъв отговор да му даде.

— Такова впечатление ли оставям в теб?

— Да, трудно ми е да кажа, че съм останал с друго впечатление. — Дойл се чувстваше изненадващо и безкрайно спокоен.

По лицето й премина сянката на нова мисъл. Тя внимателно остави четката на масичката и се обърна към него.

— И ако е така?

— Ами… — започна Дойл, — мога само да кажа, че ако това ще е последната вечер от живота ни, и ако аз — независимо от причините — устоя на твоя чар, съжалението, че съм го сторил, ще е най-безсмисленото чувство, което ще изпитам на път за гроба.