Марк Фрост - Списъкът на седемте

Те се гледаха, изоставили всякакви преструвки.

— Тогава може би ще е най-добре да заключиш вратата, Артър — простичко каза тя, забравила за всякакви роли.

И той постъпи точно както бе поискала от него.

Дойл излезе от стаята преди зазоряване. Айлин спеше спокойно. Той нежно повдигна ръката й от рамото си и я целуна по шията, преди да стане. Тя прошепна нещо неясно, но то бе по-скоро в отговор на онова, което сънуваше. Повече не помръдна.

Беше изумен, че не чувства никакъв срам. Мислеше, че тази така католическа реакция на удоволствията от всякакъв вид — още повече плътските — не може да се изкорени. Но може би този път щеше да се окаже изключение от правилото — нали бяха направили онова, което тя бе поискала. „Не забравяй — ти също“ — напомни си той. Често му се бе случвало да вижда нещо подобно при хирурзите — някакво разчувстване, когато се движеха сред мъртви и умиращи, някаква нужда да дадат на живота в жилите си да се утвърди за пореден път. Но какво ли означаваше това, разглеждано в светлината на взаимоотношенията му с нея? Не, нямаше ни най-малка представа. След като се бе насладил на чисто физическата страна на изживяването, отдавайки се със страст, сега той имаше нужда от известно дистанциране, за да осъзнае последиците върху емоциите си.

Дойл тихо заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Погледна часовника — беше почти пет. Щеше да изчака Спаркс до девет часа — това означаваше доста след зазоряване, както той бе поискал от него — а може би дори и до по-късно, противопоставяйки се по този начин на заповедите му. Слезе долу, за да види може ли да намери чаша чай по това време.

В кухнята нямаше никого, а и изобщо на този етаж не се долавяше никакво движение. Странноприемницата бе застинала в предутринно очакване. Гредите под краката му леко поскърцваха. Той погледна през прозореца и видя, че облаците са се разпръснали: когато настанеше, заранта щеше да бъде ясна, чиста и студена.

Тя беше толкова сладка и готова на всичко и… да, беше опитна, несъмнено много по-опитна от него и осъзнаването на този факт можеше да се окаже онова, което би могло да му отрови настроението, затова той решително отърси тези мисли от главата си. Онова, което го бе трогнало най-силно, което продължаваше да докосва най-нежната струнка в сърцето му, беше колко истинска му се бе сторила в онзи момент, колко осезаема, колко близка. Нито за миг между двамата не се бе почувствала някаква бариера. В един момент тя се бе разплакала — тихо, мълчаливо, избърсвайки сълзите си — но го бе помолила с нежното си докосване и с движенията на тялото си да не спира и да не й обръща внимание. Беше се подчинил. Какво наистина чувстваше той сега? За миг бе помислил, че има отговор на този въпрос, но той някак неуловимо му се бе изплъзнал. И защо емоциите му винаги се влачеха с такова вбесяващо изоставане от способността му да анализира логически?

Дойл почувства необичайна лекота. Отвори вратата и излезе в малкия двор непосредствено до общия салон. Снегът покриваше изцяло тухлите, с които бе заобиколен изкривеният дъб. Студът го щипеше през ризата, но в това усещане имаше нещо чисто и приятно. Той пое дълбоко въздух, жадно, опитвайки се да напълни дробовете си повече, отколкото беше вместимостта им.

— Свежият въздух е невероятно здравословен — изрече нечий глас зад него. Глас, който вече бе чувал.

Аликзандър Спаркс стоеше в сянката на дъба. Загърнат в черния си плащ, неподвижен, скрил ръце неизвестно къде, оставил единствено лицето си видимо под слабата светлина, просмукваща се през стъклата на прозорците. Лице издължено и тясно, с очертания, подобни на тези на брат му… но всякаква прилика свършваше там, където започваше плътта. Макар с нищо да не приличаше на кочияша, който бе срещнал пред дома на Чешир стрийт 13, Дойл веднага разбра, че това е същият човек. Кожата му беше опъната, блестяща и бяла като пергамент, сякаш някаква вътрешна ярост бе изгорила всичко излишно по това лице и бе оставила само най-необходимото. Очите му бяха светли, разположени под тъмни вежди, ресниците — дълги, черни и изненадващо деликатни. Меката му права кестенява коса падаше върху раменете и бе прибрана над високото гладко чело, скрито в гънките на плаща. Само устата контрастираше с геометричната аскетичност на това лице — устните му бяха пълни, розови и влажни. Когато говореше, между равните редици на зъбите му се стрелкаше остър като на змия език — единственият външен признак за незадоволимите апетити, осветяващи вътрешния свят на този човек със същата мрачна светлина, с която свещта осветява фенер от издълбана тиква. Присъствието му в двора излъчваше известен магнетизъм и несъмнено приковаваше вниманието, но едновременно с това беше някак безтегловно — той сякаш не заемаше пространството, а се рееше из него. Едва сега Дойл осъзна каква сила може да излъчва абсолютната неподвижност.