Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

Козируваха му, когато мина през въртящата се врата и влезе в Бюрото. Мисис Макгрегър стоеше пред кабинета му и изглеждаше объркана.

— На четвърти канал, сър, спешно.

— Свържете ме — нареди директорът. Влезе бързо в кабинета и вдигна слушалката.

— Специален агент О’Мали от дежурната кола, сър.

— Да?

— Убиха Андрюз, сър. В колата му имаше още един човек.

Директорът онемя.

— Там ли сте, сър? — О’Мали изчака. — Повтарям, там ли сте, сър?

Накрая директорът каза:

— Ела веднага.

Затвори телефона. Опря огромните си ръце на бюрото в стил „Кралица Ана“. Пръстите му се свиха и ноктите му се забиха бавно в дланите. По кожената тапицерия на бюрото покапа кръв и остави тъмно петно. Сетне нареди на мисис Макгрегър да го свърже с президента в Белия дом. Щеше да отмени всичко; бе отишъл твърде далеч. Седна и зачака мълчаливо. Гадовете бяха победили. Сигурно знаеха всичко.

Специален агент О’Мали успя да стигне Бюрото за десет минути и влезе направо в кабинета на директора.

„Божичко, изглежда на седемдесет!“, каза си О’Мали.

Директорът впери поглед в него.

— Как се случи? — попита тихо той.

— Колата му бе взривена, според нас с него имаше още някой.

— Защо? Как?

— Вероятно бомба, свързана със запалването. Избухна пред очите ми. Нанесе страхотни щети.

— Майната им на щетите! — Директорът започна да повишава тон, когато вратата се отвори.

Влезе Марк Андрюз.

— Добро утро, сър. Надявам се, че не ви прекъсвам. Мисля, че казахте осем и петнайсет.

Двамата мъже го гледаха втренчено.

— Не си ли мъртъв?

— Извинете ме, сър?

— Добре, кой, по дяволите, караше твоя мерцедес? — попита О’Мали.

Марк го погледна с недоумение.

— Моя мерцедес? За какво става въпрос?

— Колата ти стана на парченца. Видях го с очите си. Колегата ми се опитва да събере остатъците; докладва, че е открил ръка на чернокож.

Марк се подпря на стената.

— Копелетата са убили Саймън — извика гневно той. — Няма нужда да казвам на Грант Нана да ги разкъса на парчета. Ще го направя сам.

— Моля те, обясни ми — каза директорът.

Марк отново се облегна на стената, обърна се и ги погледна.

— Елизабет Декстър ме докара, мина да се видим. Тя ме докара — повтори той, все още неясно. — Саймън трябваше да премести колата ми, защото заемаше чуждо място. Убили са него.

— Седни, Андрюз. И ти, О’Мали.

Телефонът иззвъня.

— Обажда се началникът на кабинета на президента, сър. Президентът ще говори с вас след две минути.

— Отменете разговора и ме извинете. Кажете на мистър Мартин, че не е било нищо важно. Просто исках да пожелая успех на президента при гласуването на законопроекта.

— Да, сър.

— И така, Андрюз, те мислят, че си мъртъв. Изиграха последната си карта. Сега е наш ред. Ще останеш мъртъв още малко.

Марк и О’Мали се спогледаха озадачено.

— О’Мали, върни се в колата си. Няма да кажеш нищо дори на партньора си. Не си видял Андрюз жив, ясно ли е?

— Да, сър.

— Тръгвай… Мисис Макгрегър, свържете ме с шефа на „Връзки с обществеността“.

— Да, сър.

Директорът погледна Марк.

— Беше започнал да ми липсваш.

— Благодаря ви, сър.

— Няма за какво да ми благодариш, сега ще те „убия“ отново.

На вратата се почука. Влезе Бил Гън. Той беше образец за ръководител на връзките с обществеността — по-елегантен от всеки друг в сградата, с най-широка усмивка и буйна руса коса, която миеше по два пъти на ден. Когато влезе, лицето му бе необичайно мрачно.

— Научихте ли за смъртта на един от младите ни агенти, сър?

— Да, Бил. Подготви съобщение, в което да се казва, че наш специален агент — няма да споменаваш името му — е бил убит сутринта и ще съобщим подробностите на пресата в единайсет часа.

— Те ще ме притиснат много преди това, сър.

— Нищо — отвърна рязко директорът. — А в единайсет ще съобщиш, че агентът е жив…

Бил Гън се изненада.

— … че е станала грешка, че загиналият е прислужник в гаража и няма нищо общо с ФБР.

— Но, сър, нашият агент…

— Да, сигурно ще искаш да се запознаеш с „мъртвия“ агент. Бил Гън — специален агент Андрюз. И нито дума, Бил. Той ще остане мъртъв през следващите три часа. Ако изтече информация, ще си търсиш нова работа.

Бил Гън изглеждаше сериозно разтревожен.

— Да, сър.

Бил Гън напусна объркан. Той бе кротък, избягваше неприятностите и не разбираше нищо от това, което ставаше, но вярваше на директора.

Директорът осъзнаваше колко много хора му вярват и какъв товар е поел на плещите си. Погледна Марк, който все още не се бе съвзел от вестта, че Саймън е загинал вместо него — вторият за осем дни.