Джей Ръсел - Небесни псета

Момичето се позамисли, но лицето му приличаше на черна дъска, която току-що са изтрили — по него не се изписа нищо. Накрая Деби кимна.

— А, да, падаше си по хамбургерите в „Джони Рокетс“. Все се навърташе около заведението, но я изритваха като мръсно коте. Понякога се промъкваше през черния вход и правеше по някоя и друга свирка на управителя, да й даде от сандвичите. Но никога не си взимаше пържени картофи или нещо за пиене. Луда за връзване, няма що.

— Нещо друго? — не мирясвах аз. — Знаете ли с кого е движела? Кои са й приятелите?

Деби само поклати глава.

— Благодаря ти, миличка — усмихна се Роза, — иди да си догледаш филма.

Момичето сви рамене и понечи да излезе, но после се обърна към мен.

— Ти да не си баща й? — попита ме.

Стъписан, побързах да поклатя глава.

— Не — отсякох прегракнало.

Негърката отново вдигна рамене.

— Жалко! Джули си търсеше бащата. Поредната тъпа путка, тръгнала да издирва шибания си баща.

Докато вървеше към вратата, забелязах, че късите й панталони са скъсани отзад и се вижда закръгленото й дупе. Върху наситеночерната кожа бе татуирана малка синя розичка.

Деби тръгна по коридора, а аз само я изпроводих с поглед.

Разделих се без особено желание с „Нощен приют“ и Роза Мендес и реших да се поразходя из следобедния град, колкото да убия времето и да се помотая.

Подкарах в западна посока по булевард Санта Моника. Още беше доста рано, за да се случва нещо интересно, но най-трогателните измежду невръстните проститутки вече се размотаваха пред най-скъпите входове, на всекидневен лов изпъпляха и жиголата, наплесканите като клоуни с грим транссексуални, джебчиите и отрепките, които се точеха сякаш на безкрайно окаяно шествие по улицата. На всяко кръстовище, незаето от мексиканци, които продаваха плодове, при прозореца на колата идваха скитници — бездомници де — които протягаха треперещи длани. Давах на всекиго по двайсет и пет цента, само и само да не ми плюят по предното стъкло — и бездруго си беше доста мръсно.

Поех към булевард Холивуд и спрях да звънна от един уличен телефон на Джон Дългуча. Бях си доста притеснен от разминаванията между неговия разказ за изчезналото момиче и онова, което ми беше казала младата проститутка от „Нощен приют“. Негърката като нищо е могла да се припознае, но имах неприятното усещане, че тя знае прекрасно за какво говори. При това положение Джон Дългуча ме беше излъгал, а аз се бях хванал като последния надрусан тъпанар. От това, което щеше да ми обясни, щеше да зависи дали да продължа да се занимавам с този случай, още повече пък с парите му. Вече се чувствах омърсен от тях, особено след като бях изтърсил пред Роза Мендес онези опашати лъжи.

Извадих от портфейла си телефонния номер на Джон Дългуча, но вместо гласа му чух съобщението, записано на телефонния секретар. Опитах на клетъчния телефон, но той ме прехвърли пак на същото съобщение. Казах, че трябва да го видя незабавно, и обещах да звънна пак.

Сигурно не е зле и аз да си взема клетъчен телефон, но само като си го помисля и ме побиват тръпки. Всички до последния човек в Лос Анджелис, дори дъртите бездомни повлекани с пазарските чанти и сценариите, се размотават с клетъчни телефони, по тях говори и всеки втори задник на магистралата, който непрекъснато ти препречва пътя. Последното нещо, което искам на този свят, е да ми звъни телефонът и в колата — е, не че се скъсват да ме търсят. Освен кенефа колата е единственото място, където човек може да се усамоти. Не се и съмнявам, че навсякъде другаде по света домът на човека е негова крепост, но в Лос Анджелис най-добрите крепости са с четири колела, инжекцион и факс.

Тъкмо отварях вратата на преносимия си палат, когато някакъв дребосък японец с видеокамера — а има ли изобщо други? — се втурна като хала към мен. Беше притиснал мъничката камера марка „Сони“ до окото си, а със свободната ръка ми махаше като обезумял. Около врата му, над шарената като дъга хавайска риза на балончета и ухилени карибски чичковци, се поклащаше тежък фотоапарат „Никон“. На двайсетина крачки след него подтичваше японка, още по-дребна и от него. И тя държеше в едната ръка видеокамера, а в другата влачеше малко момченце — поне то не снимаше нищо.

Щом се приближи, мъжът спря да маха, колкото да притисне кръглата намачкана шапка, която аха, и да политне от валчестата му глава. Жена му — предположих, че няма каква друга да му е, освен жена — крещеше нещо на японски, той обаче изобщо не й обръщаше внимание, погълнат от трескавите опити да улови върху лентата късче от душата ми. Дойде право при мен и без да спира да снима, затанцува в бавен кръг около колата ми. Точно когато слезе на уличното платно, профуча автобус на градския транспорт, който насмалко да го отвее, добре че се пресегнах да го сграбча за една от каишките на фотоапаратурата, за да предотвратя най-лошото. Останала без дъх, жената спря като закована на тротоара и продължи да снима мъжа си, докато той снимаше мен. Хлапето си бъркаше в носа и каквото извадеше, го изяждаше.