Джей Ръсел - Небесни псета

Роза се настани върху писалището и приглади полата върху дългите си крака. Махна ми да седна на канапето, после се подпря на бюрото. Кожата й беше с цвят на пшеница, бе гладка и съвършена като кристален лебед.

— Санди Солников! — възкликна Роза и поклати глава. — Божичко! На никого не му е лесно в Холивуд.

— Град като всички останали. И се казвам Марти, а не Санди.

— Добре де, Марти! Лос Анджелис си е помийна яма, няма що.

— Ами, защо! Това е градът на ангелите! — отвърнах аз и се усмихнах.

— Казвай сега за кого работиш!

— Това е поверителна информация.

— Моята също, сладурче — рече Роза и заклати крака досущ малко момиченце.

Погледнах я право в очите, но не успях да я смутя. Тя сподави смеха си, а аз извърнах очи и въздъхнах.

— Нае ме бившето й гадже — отвърнах, като поразкрасих малко истината.

— Колко го оскуба?

Пак я погледнах — сега вече наистина бях ядосан. И бездруго не ми се занимаваше с този случай.

— Може и да съм мухльо, но както нашия бивш достопочтен президент, лека му пръст, не съм мошеник. Взимам му точно толкова, колкото ми струва. Обикновено не се захващам с такива гадости, защото навремето си вадех с тях хляба и съм наясно къде ще намеря момичето. Зарекъл съм се да работя по случая три дни, а после да кажа на клиента, че няма да стане нищо. Нямаше да сторя заради него дори това, но ми се видя наистина влюбен в момичето. Дори не помня защо си помислих, че това все значи нещо.

Роза слезе от бюрото и дойде при мен. Отпусна длан върху рамото ми, аз обаче извърнах очи, притеснен от позорно лицемерния си изблик. Но тя го изтълкува превратно.

— Извинявай — рече ми. — Как се казва момичето?

— Джени Лио — отвърнах и й връчих моменталната снимка, която ми беше дал Джон Дългуча.

Загледах как Роза се взира съсредоточено със зелени очи в сребристите линии на фотографията. Сетне поклати глава.

— Не. Не е била тук — отсече тя повече от убедено. — Знаеш ли кой й е бил сутеньор?

Подвоумих се. Опасявах се да не би Роза да попита откъде съм научил.

— Ако не се лъжа, май се казва Джон Дългуча, но данните не са пълни. Името познато ли ти е?

Роза кимна и присви презрително прелестната си уста.

— Да, представя се за Джон Силвър, по прякор Дългуча. Мъжът с телената закачалка за дрехи.

Усетих, че пламвам като домат, но Роза се бе обърнала към вратата, за да повика едно от момичетата. Дори и да намерех девойчето, не бях сигурен, че ще го върна на сводник с такава слава. Когато Роза седна отново върху бюрото, вече си бях възвърнал самообладанието.

— Роза Мендес — рекох и се взрях в лицето й.

— Моля?

— А, нищо. Само си помислих, че… Сигурно ще ти прозвуча като някой скапан англичанин, задръстен с расистки предразсъдъци…

— Може би си точно такъв.

— Не е изключено — кимнах аз, — но това твое име Роза Мендес нещо не се връзва с външността ти.

— А как според теб изглежда една Роза Мендес? Ниска, набита, с престилка на камериерка ли?

— Нямах предвид това… Аз такова… Помогни ми, моля те!

Тя се подсмихна.

— Явно те притеснявам. Майка ми е полушотландка, но баща ми си беше мексиканец до мозъка на костите. Ако се вярва на майка ми, съм наследила нейните скули и характера на баща си.

— Можеше да е и по-зле — отбелязах аз.

Роза понечи да отвърне нещо, но точно в този момент в кабинета влезе слаба като щека млада негърка по къси панталонки и блуза с гол гръб. Видях по ръцете й следи от боцкане. Носеше шапка с козирка, обърната настрани. Роза й подаде снимката на Джени.

— Познаваш ли това момиче, Деби?

Тя погледна снимката и по очите й разбрах, че е познала момичето. Наведох се напред, но негърката веднага подскочи като ужилена.

— Защо питаш?

— Този човек се опитва да я намери. Не се притеснявай, Деби, вярвам му.

И аз не знам как не се задавих от последните й думи.

— Виждали ли сте я? — попитах негърката.

— Това е Джули. Не знам коя си — отвърна тя. — Не съм я срещала от няколко седмици, но я познавам.

— Джули ли? — възкликнах аз. — Сигурна ли сте, че името е Джули?

— Ако не бях сигурна, нямаше да го казвам, драги ми господине. Точно така, това е Джули.

Имаше нещо гнило. Ако се вярваше на Джон Дългуча, момичето изобщо не е проституирало. Сводникът не бе споменал и да е използвало повече от едно име.

— Знаете ли къде живее? Къде бих могъл да я намеря?

— Чукаше я онзи кретен Джон Дългуча. Може би и сега ще я намерите, впита в дългия му чеп.

— Знаеш ли нещо друго за нея, Деби? — попита Роза.