Джон Нанс - Полет 6

„Тогава защо, по дяволите, напуснах?“ — запита се той.

Фил погледна през левия прозорец на изток и се запита дали може да види швейцарските Алпи. Протегна се надолу, потърси карта на Европа и я извади. Знаеше много малко за европейската география, но се беше опитал да запомни поне къде бяха различните държави.

„Не, прекалено сме на север, за да е Швейцария. Сигурно е Германия.“

Представи си, че вече вижда швейцарските Алпи в далечината, но трябваше да провери и навигационните инструменти, за да е сигурен.

През ума му премина още една вълничка от завист и той се опита да я потисне. Абът щеше да разпознае всяка особеност на пейзажа. Вторите пилоти бяха подвижни атласи. Те гледаха отвисоко всеки, който нямаше толкова опит, и мразеха ветераните от вътрешните линии, които изведнъж се прехвърляха в международния отдел, за да изкарват повече пари. Фил усещаше това изгарящо презрение всеки ден.

А всеки полет му се струваше изпит, на който се проваляше в момента, в който се явеше.

Мястото до Брайън Логан беше празно, а Джени беше достигнала предела на възможностите си да скучае без компания. Двойното прозвъняване, което обявяваше, че са се изкачили над 3300 метра, беше прозвучало преди няколко минути, а светлината за коланите все още беше включена, но тя не можеше да издържа повече. Винаги се беше справяла с гнева и раздразнението с помощта на движението. И сега всичко друго щеше да е по-добро от това да седи и да се сърди на Джуди и обидното й поведение. Тя тихо се измъкна от мястото си, излезе на пътеката, оправи полата и блузата си и се плъзна в 3-С до лекаря, който я изгледа донякъде стреснато.

— Здравейте — каза тя усмихнато, като улови погледа му.

Видя как чертите на лицето му се смекчават донякъде и протегна дясната си ръка над облегалката.

— Аз съм Джени Бретсън.

Неговата дясна ръка обгърна нейната, отначало предпазливо, а после по-здраво — силна ръка, която въпреки това беше способна на голяма прецизност.

— Брайън Логан. Приятно ми е да се запознаем… Джени.

Той се огледа, сякаш надзирателката можеше да разтвори завесите всеки момент и да го хване как тормози една от възпитаничките й.

— Мислех… че си стюардеса — каза той, като пусна ръката й.

— Аз съм — отвърна тя, но вдигна вежда и прошепна с конспиративен тон. — Но се скатавам.

— Наистина ли?

Джени събу обувките си, прибра крака под себе си и се завъртя настрани в широката седалка, за да е с лице към него.

— Всъщност работех на този полет от Чикаго като старша стюардеса, но не им достигаше един човек до Кейптаун и шефовете ме принудиха. Така че, технически погледнато, съм част от екипажа, но в действителност по-скоро се возя гратис.

Тя видя как ръката му се отдръпва и се стяга, сякаш внезапно му стана неудобно, че я е докосвал или че дори разговаря с нея.

— Разбирам — каза той, а гласът му изведнъж охладня.

„Обърках ли нещо? — запита се Джени. Промяната беше мигновена. — Не, не съм.“

— Знаете ли, така се случи… — започна тя. — Имам предвид, че салонът е малък и всичко се чува…

Той внезапно се обърна към нея с лице, твърдо като камък.

— Можеш да отидеш и да кажеш на мис Джаксън, че това е евтин номер и няма да се хвана.

— Моля? — изгледа го смаяно Джени.

— Това, че те е изпратила да ми се подмазваш, да… се опитваш да ме спечелиш. Няма да стане.

Джени не отмести поглед от лицето му, въпреки че той не вдигаше очи към нея.

— Много грешите, докторе. Дойдох тук само да си побъбря с вас. Джуди Джаксън няма нищо общо.

— Все пак няма да стане — отвърна той.

— Какво няма да стане, доктор Логан? — попита тя тихо и меко. — Доктор Логан ли да ви наричам, или да използваме личните си имена и да си говорим на „ти“?

— Предпочитам „доктор“.

Тя кимна.

— Добре. Доктор значи. Но моля ви, кажете ми защо това, което не се опитвам да направя, няма да стане.

По устните му пробяга лека усмивка, преди да изсумти:

— Това е двойно отрицание.

— Наистина ли?

— Предполагам, че го знаеш — каза той по-малко враждебно. — Говориш правилно. По-добре от повечето устати боклуци, които работят в тази така наречена авиокомпания.

— Благодаря… за компанията. — Тя се усмихна. — Ей, докторе, с вас да се говори е голяма забава.

Тя закри устата си с ръка и продължи:

— Извинявайте. Това беше обърнат словоред.

— Какво? — попита той, като се преструваше на раздразнен.

Тя махна ръката си от устата.

— Старото правило е подлог-сказуемо-допълнение, а аз току-що обърнах словореда. А такива неща не правя.