Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Какво правиш бе, човек? — рече си, като го видя да излиза на паркинга отвън, и се втурна след него. В този момент един носач с натоварена догоре количка се изпречи на пътя й. Тя изруга тихичко, изчака го да си избута количката и изтича през отворената врата.

Ръсти се бе запътил към огромна черна лимузина, паркирана на втората редица. Някаква едра жена с прошарени коси стоеше до задната врата на колата и го гледаше с очакване. Шери запрепуска между колите и го сграбчи за ръкава, преди да е стигнал до лимузината.

— Какво правиш?! — извика тя и го извъртя към себе си.

Ужасът, изписан на лицето му, я вцепени.

— Ръсти, какво има?

— Шери, бягай! — задърпа се той. — Пипнаха ме.

— Кой те пипна?

— Онази жена там. Инжектира ме с невротоксин, а антидотът е в колата й. Ако не ми го бие сега, след двайсет минути съм труп! — Ръсти дишаше тежко и едва произнасяше думите. Очите му лъщяха със странен, неестествен блясък. — Шери, моля те, пусни ме! Бягай и се спасявай, преди да хванат и теб!

Мощният глас на среброкосата агентка заглуши бръмчащите мотори.

— Хайде, Сандърс! Последна възможност!

Вместо да го пусне, Шери го дръпна силно за ръкава и едва не го събори на земята.

— Бързо! Тичай след мен! — изрева с пълен глас и го повлече обратно към терминала.

— Шери… — понечи да възрази той, но краката му сами се отлепиха от асфалта.

Отровителката зина — беше толкова стъписана от гледката, че дори не успя да реагира.

Ръсти и Шери пробягаха разстоянието до входа и се озоваха отново в централната сграда на летището. Минаха бързо покрай билетните гишета и завиха в коридор с канцеларии. Шери спря пред първата отворена врата, пое си въздух и нахълта в офиса, размахвайки служебната си карта.

— Трябва ни свободно помещение за минутка-две. От ЦРУ сме. Няма време да ви обясним по-подробно.

— Из… използвайте тази стая — засрича секретарката. — Аз ще изчакам отвън.

— Моля ви, не казвайте никому, че сме тук.

Жената кимна уплашено и бързо се изнесе. Шери изчака да хлопне вратата, обърна се към Ръсти и го хвана за раменете.

— Ръсти, чуй ме! — Разтресе го здраво. Той продължаваше да я гледа безизразно. — Не се страхувай. Няма да умреш!

— Не знам каква е отровата, но оная каза, че…

— Няма никаква отрова. Къде ти забиха иглата — в бедрото или отзад?

— В бедрото.

— Така си и мислех. Ръсти, това е много стар трик, но хората все още се хващат. В спринцовката е имало вода, в най-лошия случай — глюкоза. Повярвай ми, няма за какво да се тревожиш.

— Трик ли? — зяпна я той. Не можеше да повярва на ушите си. — Откъде знаеш?

— Че как няма да знам? Всички агенти ги учат на това! Пускам ти малко чиста водица, казвам ти, че е отрова, и вече си мой. Няма нужда да те водя под стража. Подвиваш опашка и тръгваш подире ми, защото те е страх, че всеки момент ще пукнеш. Хитро, нали?

— А аз се хванах на въдицата! — Той се оживи. — Ама то си болеше! Дори ми се стори, че усещам как отровата почва да действа!

— Че нали си доктор — аз ли да ти обяснявам? Знаеш за силата на самовнушението…

— Да де, да. Сигурно си права. И все пак, доста се уплаших.

— Вярвам ти. Веднъж двама колеги ми извъртяха същия номер на майтап. И аз се вързах. Казаха ми: „Или ще бутнеш, малката, или няма антидот!“.

— Да… да не би да те изнасилиха?

— Не, но ми изкараха ангелите. С тоя тъп ритуал приемаха новите агенти в шпионското братство, така да се каже.

— А тебе приеха ли те?

— Не, те всъщност не допускат жени, но искаха да си живея с илюзията, че съм една от тях. — Шери го хвана за брадичката и внимателно се вгледа първо в едното, после в другото му око. — Е, как сме сега? По-добре ли?

— Да, разбира се. Щом няма да умирам…

— Няма. Поне не от инжекцията. Само че, ако скоро не се ометем оттук, ще ни сгащят и този път няма да си губят времето с игрички. Обзалагам се, че оная баба вече е повикала подкрепление. Повярвай ми, Ръсти, те съвсем не се шегуват. Не знам дали веднага ще ни убият, или първо ще ни закарат при Рот, но рано или късно ще ни теглят куршума. Рот не прощава.

Ръсти й преразказа накратко новините от Си Ен Ен.

— Предполагах, че ще го назначат за директор — рече тя, — но не очаквах, че така бързо ще се откажат от версията за вируса убиец. Може цялото нещо да е уловка, та да накарат Холанд да им се разкрие.

— И аз се усъмних в това. Тъй или иначе, капитанът сигурно още нищо не знае. — Ръсти отново си представи самотния преследван самолет. — Горките хора, лутат се там в небето без един двигател, подгонени от някакви фанатици… Дали ще успеят да се спасят?