Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Оставаше младоликият бизнесмен, който се караше с продавачката, че не можела да му намери някаква книга. Беше едър и набит, около четирийсетгодишен, също като агента с револвера в хотела.

Мъжът изведнъж извърна глава и измери Ръсти с поглед, после пак се захвана с продавачката.

Студени тръпки полазиха Ръсти. Не бе направил нищо, не бе издал и звук, за да привлече вниманието му. Защо се зазяпа в него?

Лицето размени последни гневни думи с продавачката, тръшна вратата на книжарницата и сърдито закрачи към северния край на терминала. Дали не отиваше да повика партньора си?

Пак взе да се панираш, братле.

Ръсти замижа, за да прогони страха. Когато отвори очи, не видя нито бизнесмена, нито друг съмнителен субект в магазина.

Фалшива тревога! — рече си и се поотпусна. В същия миг остра болка го прониза в бедрото. Махна с ръка, за да пропъди жилещата гадинка, и пръстите му закачиха тънка игла. Обърна глава и видя възрастната дама, която му напомняше за библиотекарката от училище. Изумен погледна надолу и съзря празна спринцовка в ръката й. Жената я пусна невъзмутимо в чантата си, сграбчи Ръсти за лакътя и изненадващо силно го дръпна към себе си.

— Какво, по дяволите… — запелтечи той.

— Доктор Сандърс — изръмжа тя в ухото му и го повлече към вратата, — слушайте ме внимателно и не се опитвайте да се съпротивлявате. — Гласът й беше дебел и плътен, но все пак глас на жена.

— Аз…

— Тихо! Ще слушате и ще мълчите! Току-що ви инжектирах с осемдесет кубически сантиметра свръхефикасен препарат, който до двайсет и пет минути ще блокира нервната ви система и ще ви убие. Няма смисъл да викате за помощ. Линейката ще се тътри насам поне петнайсет минути, а дотогава вече ще сте парализиран и няма да можете да говорите. Каквото и лекарство да ви дадат, докато ви откарат в болницата, органите ви, включително и сърцето, ще престанат да функционират. С други думи, ще сте мъртъв.

Ръсти понечи да се обърне към нея, но железните й пръсти се впиха болезнено в кожата му.

— Да не сте посмели да ме погледнете! — изсъска тя.

— Какво?… — задави се той. Гърлото му беше пресъхнало. В главата му се завъртяха имената на разни невротоксични вещества. Всичките се различаваха съществено едно от друго и понякога бяха нужни часове, за да се определи подходяща противоотрова.

— Какво искате от мене? — успя да попита най-сетне.

Спокоен и равен, гласът отново прозвуча застрашително в ухото му:

— Да ме последвате до главния вход, където чака друг агент с кола. Там ще ви инжектираме съответния антидот. Ако не сте зад гърба ми, когато отворя вратата на колата, ние с колегата незабавно ще изчезнем — заедно с антидота, разбира се — а вие ще останете да се въргаляте на тротоара, жалък и безпомощен. Разбрахте ли ме добре?

Ръсти кимна.

— Значи ако не ви се подчиня, ще умра.

— Точно така.

— А ако дойда с вас, пак ще умра. Вие, тъй или иначе, ще ме убиете, нали? — Той се учуди, че така спокойно изрече най-злокобните си предчувствия. Бедрото още го наболваше от инжекцията. Представи си как невротоксинът пълзи из тялото му. Та това бе чудовищно, кошмарно!

— Нямаме намерение да ви убиваме. Искаме само да си поговорим с вас. — Тя посочи вратата и Ръсти пристъпи напред разтреперан. Едно е да се озовеш срещу дулото на пистолет, а друго — да те напомпат с химикали. Не му ли биеха съответния антитоксин, можеше отсега да се смята мъртъв.

Ами ако лъжеха за противоотровата? Ако искаха да го примамят в колата само за да се отърват по-лесно от трупа му?

Жената пусна ръката му и тръгна пред него, сякаш изобщо не я интересува дали ще я последва. Излязоха от книжарницата и завиха наляво. Въпреки възрастта и пълната си фигура тя крачеше тъй бодро, че Ръсти едва я догонваше. Стори му се, че усеща как изтръпват пръстите на краката му, и се почуди коя ли ще е следващата засегната мускулна група. Не знаеше дори дали ще успее да се довлече до колата.

Къде, по дяволите, се дяна Шери? Нима са хванали и нея?

Агентката мина през главния вход, без да забави крачка или да се обърне. Беше сигурна, че Ръсти я следва. Та той просто нямаше избор. Хукне ли да бяга, сам си подписва смъртната присъда.

Шери Елис мушна двата билета за Ню Йорк в чантата си и се отправи към книжарницата. Изведнъж зърна Ръсти да върви към главния вход на летището, но нещо в походката и във вида му я възпря да го повика.

Тя се огледа бързо. Нямаше никой подозрителен наоколо, който да го заплашва с оръжие или да върви по петите му.