Джон Нанс - Операция „Скайхук“

„Не може — помисли си той. — Такава вероятност е много малка.“ Извади от куфарчето си кабел и го скачи първо към серийния порт на компютъра, а после към клетъчния си телефон и набра тайния номер на настолния си компютър у дома. Набра съответните команди, за да получи достъп до забранена зона в паметта на твърдия си диск, и даде старт на прехвърлянето. Седеше, изпълнен с опасения, а компютърът започна да изпраща свръхсекретната програма по цифров път през клетъчния телефон до персоналния му компютър у дома.

— Доктор Коул? — стресна го нечий мъжки глас. Страхът го сграбчи с ледените си лапи и той подскочи неволно.

— Какво? Кой е там?

Гласът идеше от вратата и Бен забеляза един познат охранител да влиза, за да съсипе мигновено фалшивата му увереност, че прави нещо, което никой не би могъл да засече. Бен бе сигурен, че всеки би могъл да види потта, избила по челото му. Опита се да не преглъща и гласът му да не прозвучи гузно.

— Госпожица Уайт ме помоли да дойда и да се уверя, че сте спазили обещанието си да си идете у дома, докторе — ухили се охранителят.

Бен въздъхна шумно.

— Изплаши ме, Джери!

— Извинете. Наистина изглеждате малко стреснат.

— Мислех си, че съм сам тук.

— Няма начин. И ние сме тук, ченгетата наемници.

— Само след секунда свършвам — каза Бен и пъргаво изчисти от екрана съобщението, че прехвърлянето е приключило. След това изключи компютрите един по един, изпита очакваната болка при изчезването на изображението на Лайза, след което взе претъпканото си куфарче и се обърна към охранителя с усмивка.

— Окей. Това беше.

— Не забравихте ли нещо, докторе? — попита мъжът и Бен веднага прецени изражението му като обвинително.

— Аз… не, не мисля.

Охранителят отиде към компютъра, който Бен бе използвал да прехвърли програмата и взе клетъчния телефон. Кабелът към модема за прехвърляне висеше от него.

— Я да видим, я да видим какво имаме тук.

Прилоша му, като видя как мъжът взе телефона с все още висящия кабел от него, как поклаща глава и се усмихва неодобрително, досущ като котка, която си играе с обречената мишка.

— Аз… ъ-ъ-ъ… — понечи да каже нещо Бен.

— Няма нищо лошо в това машинката да се зареди, но ако забравите да я вземете със себе си, няма да можете да я ползвате — рече с усмивка охранителят. — На вас, инженерите, все ви убягват най-очевидните неща.

Бен взе телефона, бързо издърпа кабела му и го прибра в куфарчето си.

— Напълно си прав, Джери. Благодаря ти! Очаквах важен разговор и не исках батерията да падне докато говоря. Нали разбираш?

Охранителят положи бащински длан върху рамото му и го побутна към вратата.

— Указанията на госпожица Уайт бяха недвусмислени: „Изкарай преуморените телеса на доктор Коул от сградата, независимо колко ще протестира той“. А аз винаги изпълнявам желанията на дамите. Е, почти винаги.

Бен вкара личната си карта и застана пред скенера за идентифициране по ретината и по пръстовите отпечатъци, след което махна за довиждане на Джери и се качи в колата си. Но думите на охранителя все още звучаха в главата му. „На вас, инженерите, все ви убягват най-очевидните неща.“

Но какво точно му убягваше, питаше се той.

Сряда сутринта, ден трети

Хотел „Хилтън“ в Анкъридж

В продължение на цели десет минути Ейприл се мъчеше да игнорира звука на будилника. Най-накрая се отказа и го придърпа към себе си. Беше го нагласила за осем сутринта, а той показваше шест без десет.

Дийн, единият от братята й, се очакваше да пристигне в десет часа, тя трябваше да го посрещне на летището, както и да проведе поне половин дузина разговори с Ванкувър. И ако изпишеха родителите й в ранния следобед, трябваше да уреди самолетни билети до Сиатъл.

Ейприл изгаси лампичката на шкафчето до леглото, захлупи една възглавница върху лицето си и се опита да поспи още малко, но не можа да се отпусне. След по-малко от десет минути се изправи в леглото и метна ядосана възглавницата. Беше съвсем будна. Някаква мисъл се въртеше в главата й, но още не успяваше да я улови.

„Добре де, ще опитам с душ.“

Измъкна се изпод завивките, стана и отиде до прозореца. Анкъридж бе затиснат от ниско сиво небе в една много студена утрин. Помисли си за това, че не бе облечена, ала коприненият й халат си беше във Ванкувър, а освен това около „Хилтън“ нямаше други високи сгради.

Ейприл дръпна завесите в един иначе ексхибиционистичен жест и скръсти ръце под гърдите си, загледана в четворката изтребители F-15, които кацаха един подир друг във военновъздушната база „Елмъндорф“. Изчака докато и последният не се скри от полезрението й върху пистата, след което се запъти към банята и се пъхна в уютния пашкул от топла вода и „бял“ шум, който я защитаваше от всичко, освен от мислите й.