Джон Нанс - Операция „Скайхук“

— Но онова, което бях най-доволен да чуя, е, че човек от екипа ми се е справил толкова добре. При това — човек с толкова малък опит. Много добре.

— Благодаря ви, сър.

— А, и още нещо.

Той стана и с учудваща лекота отиде до писалището си, взе една тънка папка и я постави в скута на Грейси, преди да седне отново.

— Какво е това, сър?

— Доклад на патологията. Ти изобщо не стигна до разрешение на въпроса дали командир Роузън е пилотирал в нетрезво състояние, нали?

Тя поклати глава.

— А аз си мисля, че това все още тормози мислите ти и навярно хвърля сянка върху предишната ти чиста представа за човек с латентно обвинение?

— О, аз знам, че не е пил. Не е характерно за него.

— Глупости, Грейси. Говориш за излекувал се алкохолик. Предразположението винаги си съществува.

Тя гледа безмълвно известно време старшия си партньор, а сърцето й се свиваше. В папката имаше нещо за Арли Роузън, което тя не знаеше, а и не бе обезвредила малката бомба, която Джансън сега й бе подхвърлил.

Джансън се размърда на стола си и се наведе към нея.

— Грейси, знам колко много означава този човек за теб, затова накарах един от следователите ни да хвърли едно око. Той откри, че Роузън е получил няколко дълбоки порезни рани в нощта на катастрофата и по термалния му костюм е имало доста кръв. И двата костюма са били задържани от Бреговата охрана. Има един усъвършенстван тест, който може да бъде направен при определени случаи, за да се установи съдържанието на алкохол в кръвта в момента, в който тя е пролята.

— И той… той е направил теста?

— Чети — кимна й Бен Джансън.

Грейси отвори папката и с мъка фокусира погледа си. Съдържанието на алкохол в кръвта на Арли Роузън няколко минути след катастрофата бе точно нула и тя с мъка сдържа сълзите си.

— Взе ли решение? — попита неочаквано Бен Джансън.

— Моля? О! Да. Много искам да остана.

— Чудесно, защото и ние много искаме да те задържим.

— Но… имам една молба. Вие ми дадохте три седмици отпуск, а аз бих искала да получа още една, да станат точно четири. Наистина се нуждая да прекарам известно време с приятели, за да се възстановя, а след това ще се явя на борда в пълна форма. Разбира се, целият отпуск ще бъде неплатен.

Той я изгледа мълчаливо в продължение на няколко секунди, след което прихна и заклати глава.

— Ти си родена тъжителка, Грейси. Досущ като мен. И с Господ би преговаряла за по-добри условия в самия миг, в който той отваря небесните порти пред теб.

— Значи, мога да получа това време?

— Имам ли друг избор?

— Не, сър.

— Тогава върви. Ще се видим, като изтекат четирите седмици.

Тя се изправи и стисна ръката му.

— И… предполагам, че ще ме чакате с кадифените белезници?

— Абсолютно. Изобщо не си помисляй да напуснеш отново тези офиси.

Анкъридж, Аляска

Генерал Мак МакАдамс се настани в едно от огромните кожени кресла, разположени пред пламтящия огън на камината в кабинета си и запали пурата, която току-що бе избрал от малката кутия. Чашка превъзходен коняк стоеше на страничната масичка. Той се огледа, почувствал топлината, която обгръщаше великолепния дом, построен за командира на военновъздушната база „Елмъндорф“ преди половин век, облегна се назад и се наслади на пурата „Индиън табак Чърчил“.

— Това е хубава пура, макар че има донякъде подозрителен в политическо отношение етикет — чу се напевен мъжки глас от другото кресло.

Мак се обърна към посетителя.

— Знаеш много добре, нали, че ще се нуждая от услугите ти още поне година или две?

— Очаквах го — отвърна другият мъж. — След като трябва да завършите инсталирането на всички граждански самолети, а и на онези от военновъздушния флот. Предполагам, че ще трябва да „паса «Юниуейв»“ още известно време. Този натиск в мафиотски стил, който упражниха върху командир Роузън, е само един малък пример. Председателят на борда им, Мартин, е направо непредвидим.

— Е, малко си рязък — отвърна Мак. — Как свърши тази работа, между другото?

От другото кресло се разнесе смях.

— Едно объркано бивше ченге по тайните операции от ЦРУ на име Тод Дженкинс си наумило да реши проблема ни като заплаши командир Роузън. Дори гръмнал по колата му за по-голяма убедителност.

— Мартин ли е наредил това? — попита Мак.

— Не, не! Това е синдромът „Томас Бекет“. Дженкинс е знаел, че Уил Мартин е разстроен от факта, че Роузънови се опитват да се защитят, затова решил, че кралят иска точно това. Сега се радва на преждевременното си пенсиониране.