Джон Нанс - Операция „Скайхук“

— Госпожице О’Брайън, тази реч наруши забраната ми да се използва цветист език, но съдържаше определена симетрия в мисленето. Не се съмнявам, че първоначалното ми впечатление ще бъде променено и че тъмните заговори, за които става дума тук, ще се окажат несъществуващи. На мнение съм, че нито една от тези временни заповеди не трябва да бъдат издавани, но… вашият въпрос дали това ще послужи на правосъдието е достатъчно провокативен, за да променя мнението си. И така, аз ще издам тези временни заповеди и — макар че това ще хвърли в ужас колегите ми в този съд с нарушаването на нормалния ход на делата — ще назнача съдебно заседание за изслушване на основанията за утре сутрин в десет часа. Тогава ще видим какво ще кажат ФАА и останалите държавни агенции.

— Благодаря ви, Ваша чест.

— Много се съмнявам, че тези временни заповеди ще издържат след техните изказвания, но ще видим.

След като съдийката подписа заповедите и излезе от залата, Грейси взе копията от деловодителя и тръгна бавно към вратата, съпроводена от Ейприл.

— Грейси, какво… — започна Ейприл, но тя постави показалец пред устните си в знак да замълчи, докато не излязат във фоайето. Намериха една пейка и се тръшнаха на нея.

— Беше великолепна, Грейси! — тихо прошепна развълнуваната Ейприл и я стисна за ръката.

— За малко да загубим.

— Знам, но ти я върна в реалността и спечели!

— Още е рано да се броят пилците.

— Но въпреки това ги задействахме. Нали така? Ей, искам да видя поне една малка победоносна усмивка.

Грейси кимна и бърза усмивка пробяга по лицето й.

— Знаеш ли, съдийката е права — каза тя.

— Моля?

— Властите ще реагират като анаконда с огнехвъргачка на опашката. Утре заран тук ще се явят половин дузина заместник-главни прокурори, за да подкрепят мнението на съдийката, че цялата тази работа е плод на заблудения ум на една паникьосана млада адвокатка. Ще я убедят, че съм чела прекалено много криминални романи. Ще твърдят, че останките не са при тях, че нямат представа за какво говоря, че защитавам един опасен човек и че като са му отнели лиценза, са избавили обществото от него. Ще посочат, че кръвните изследвания в Анкъридж не доказват нищо, тъй като са направени много часове след катастрофата. Ще увъртат, ще лъжат, ще мажат и в крайна сметка съдийката ще отхвърли всичко. — Грейси въздъхна. — Попаднахме на неподходящ съдия.

— Чакай малко. Няма ли да им се наложи поне да покажат записите, които Бреговата охрана иззе?

— О, ще измислят някаква история за тях, как са ги изискали от Анкъридж, но когато пристигнат, всичко ще бъде изтрито.

— Боже, Грейси! Я се чуй какво говориш!

Грейси поклати глава и сведе поглед.

— Съжалявам, Ейприл. Но трябва да гледаме реалността в очите. Единственият начин да се борим, е традиционният — като използваме обичайните методи на обжалване пред ФАА и НСТБ. Ще трябва да се обадя на командира…

— Не и с този тон като на панихида.

— Не е панихида. Но… добре де, можем да изчакаме малко.

— Няма да ми заемаш пораженческа позиция, Грейси!

— Опитвам се да не бъда пораженка. Опитвам се да мисля практично и да предвидя неизбежното. Това, дето се случи… бе добре премислен риск, но в крайна сметка ще загубим. Но не казвам, че не постъпихме правилно.

— Чакай малко!… Ако ФАА и Бреговата охрана, ВВС и флотът като цяло наистина са виновни, а ние знаем, че са, какво би очаквала да сторят утре адвокатите им?

— Моля? — Грейси вдигна глава, бе слушала с половин ухо емоционалния изблик на Ейприл.

— Всъщност ти ми разказа най-подробно какво ще направят. Тогава защо не им отнемеш вятъра в платната и не започнеш утре пледоарията си с техните доводи. Представи ги пред съдийката и след това ги обезсили един по един. Ти ще говориш първа, нали?

— Да.

— Тогава изтъкни аргументите, които те ще представят. Лъжи и увъртания, димни завеси и хитри стъпки встрани. Убеди съдийката, че те избягват да отговорят на истинските въпроси с надеждата, че тя ще прекрати делото ни само въз основа на твърденията им.

Ейприл забеляза, че Грейси започва да възприема логиката й — кимаше отначало бавно, а после една лека усмивка цъфна отново върху лицето й.

— Това може и да не е лишено от смисъл, знаеш ли? Но ще трябва за един ден да свърша работа, за която е потребна цяла седмица. — Тя се изправи. — Като се почне от съвсем не маловажната задача да бъдат уведомени съответните държавни служители. Да вървим.

— В хотела ли? Не трябва ли първо да хапнем нещо?