Филип Шелби - Разплата

— Ние двете сме длъжни да се погрижим за информаторите, да ги измъкнем от града — отговори Моли. — Обмислила съм план за извънредни ситуации. Двамата свидетели ще бъдат в безопасност, само ако ги скрием някъде по-далеч от Балтимор.

— Какъв е този план? Може би си решила да ги включиш във Федералната програма за защита на свидетелите?

— Не, нямаме време за губене с попълване на формуляри и други подобни глупости.

Рейчъл се замисли за миг, преди да се съгласи с доводите на Моли.

— Ако не са кореняци балтиморци, най-вероятно ще ги върнеш там, откъдето са дошли. По родните им места — замислено изрече Рейчъл. — Но това ще бъдат първите убежища, където ще ги потърси куриерът.

Моли поклати глава.

— Не си запозната със ситуацията, Рейчъл. Двамата ми информатори са лесни за откриване, тъй като са пряко свързани с тази афера. Така че всеки, който се усъмни, че има изтичане на поверителни сведения, бързо ще ги надуши. Ако куриерът подозираше, че не вярвам на официалната версия за смъртта на генерала, моите информатори отдавна щяха да бъдат ликвидирани. Затова съм съставила план как да ги измъкна от града до убежището, където ще се чувстват защитени. Поне няколко дни. Само това ми е необходимо! Да ги опазя в близките няколко дни.

— Чудесно. Нека ние двете да се заемем с охраната им…

— Но после ще продължиш до Калифорния. Ще се върнеш в Кармел. Нали мястото ти е познато? Там можеш да се укриеш и да изчакаш, докато те потърся.

Рейчъл видя напред пътния знак за изход от магистралата, напусна най-дясното платно, намали скоростта и направи плавен завой. Пред сградата от червени тухли, окичена със знаци за крайпътен ресторант и тоалетна, бяха струпани десетина автомобила. Млади бащи, пушейки цигари, се разтъпкваха по алеите и по тревата наоколо. Рейчъл паркира до една каравана, чийто собственик грижливо бършеше предното стъкло. Младата жена изключи двигателя, спусна страничното стъкло и се обърна към Моли:

— Ако твоите информатори наистина са толкова застрашени, защо не се обърнеш за помощ към Холингсуърт?

Моли се беше загледала в една от майките, която преди минута се бе появила иззад ъгъла на тоалетната заедно с двама малчугани. Едно от момчетата видя баща си и се затича към него с разперени ръце.

— Заради сержант Дън. Не вярвах, че това… това, което се случи с Норт, има пряка връзка с военните. Сега обаче не съм толкова сигурна. Не зная колко нагоре се простират пипалата на този заговор. Не зная кой е замесен.

— Какво означава това, Моли?

Моли се извърна и отново втренчи поглед през прозореца.

— Хайде да потегляме, Рейчъл.

— Мога да ти помогна да разплетеш историята около сержант Дън, Моли — добави Рейчъл.

Моли видя отражението й в стъклото. Внезапно й се стори непоносимо млада, свежа, преливаща от здраве и енергия. Да, Рейчъл беше прекалено млада, за да я забърква в такива зловещи игри.

— Не, не можеш — уморено въздъхна тя, но в следващия миг изпита съжаление за бездушната нотка в гласа си. — Гледай само по-бързо да се приберем.

Стивън Коупланд се вторачи в куфара, разтворен върху леглото. Съдържанието му изглеждаше съвсем обикновено: бельо, чорапи, отдясно несесер с тоалетни принадлежности, ризи за преобличане, две вратовръзки, а отляво — непретенциозно сгънатите му панталони. Най-отдолу беше поставил найлонова торба с маратонки и втора торба с пантофи. Двата костюма, заедно със закачалките, останали от ателието за химическо чистене, бяха най-старателно сгънати отгоре, над вътрешната преграда.

Стивън обичаше реда — вдъхваше му чувство за сигурност. Преди тридесет минути майор Смит му беше позвънила, за да го предупреди да се приготви за заминаване. Припомни си как навремето беше опаковал багажа си. Тогава пътуваше с по-голям куфар, който побира повече дрехи. По-официални, по-изискани: тогава копчетата за ръкавелите му бяха златни, чорапите — копринени, а електронният му часовник — от „Тифани“.

Повечето от дрехите му бяха купени още преди три години. От проницателния му поглед не убягнаха първите признаци за износване около яките и маншетите на ръкавите. Стивън не мразеше нищо повече от оръфани яки на ризи. Съвсем ново беше само бельото, което той редовно подменяше след всяко отбиване в престижния „Бетесда Кеймарт“.

Коупланд затвори капака на куфара, превъртя ключето в двете ключалки и го сложи на синджира, закачен на колана на панталона му. После огледа скромната си унила спалня в малката къща в Джорджтаун. Запита се дали някога ще се върне отново… Дано никога повече кракът му не стъпи тук! Цялото обзавеждане беше безнадеждно овехтяло — личеше си, че беше купувано още през тридесетте. Той нищо не беше добавил, освен завивките и кърпите в банята… защото не го бе напускала мисълта, че за него тази дупка е само временна спирка по пътя. Тази вечер най-после долетя дългоочакваното повикване. Сега вече можеше да се махне.