Филип Шелби - Разплата

— Това зависи от два въпроса, до чиито отговори още не съм се добрала.

Тя намали за миг, за да вземе острия завой, но веднага след това отново настъпи газта. Прекосиха почти цялото Прат авеню, но никъде не откриха място за паркиране. Накрая Моли беше принудена да паркира колата в червената зона на Ийст Файет.

— Стой тук — нареди тя, когато Рейчъл понечи да отвори предната дясна врата. — Трябва да успокоя малко капитан Бърнс. Ако те види, веднага ще се намръщи и всичко ще отиде по дяволите…

Рейчъл изпрати с поглед Моли, която прекоси платното и влезе в сградата на полицейското управление. Рейчъл се премести зад волана, облегна се назад и затвори очи. Но въпросите, оставащи все още без отговор, не й даваха покой.

В този миг някой почука на страничното стъкло.

Рейчъл се наведе към прозореца. Пред уморения й поглед изплува простодушната физиономия на служител от общинската пътна служба.

— Паркирали сте в червената зона.

— Знам. — Рейчъл му показа служебната си карта, но той изсумтя:

— Тия номера пред мен не минават!

Мъжът мина отзад, за да запише номера на седана. В огледалото за обратно гледане Рейчъл видя как той наплюнчи с език върха на химическия си молив. Не предполагаше, че някой все още си служи с толкова примитивни средства.

Десет минути след като служителят й беше връчил отрязъка от квитанцията, Рейчъл все още продължаваше да се оглежда — не искаше да отнесе още една глоба. Това й помогна да зърне с периферното си зрение как Моли слезе по стъпалата пред сградата на Управлението и се затича към отсрещния тротоар. Две коли удариха спирачки, за да не я прегазят. Шофьорите я изпратиха с гръмки ругатни и яростно натискане на клаксоните. Но Рейчъл вече бе успяла да обърне седана и Моли затръшна вратата. След секунди колата потегли.

Моли чу виковете на общинския служител, останал зад тях на бордюра, размахвайки ръце, но по лицето й не трепна нито мускулче.

— Връщаме ли се в твоя кабинет? — запита Рейчъл.

— Не. Ти се прибираш в апартамента си. Трябва да си събереш багажа. А аз ще взема такси, за да се върна в Белвоар и да опаковам нещата си.

— Но за къде заминаваме?

Моли се размърда неспокойно на седалката.

— Сега ме изслушай внимателно, Рейчъл. Нали спомена, че балтиморският отряд за бързо реагиране е монтирал микрофони в онзи склад?

— Да, така беше.

— Е, да, но не знаеш, че касетата със записа е изчезнала!

Рейчъл моментално преряза пътя на градския автобус, който ги следваше плътно през последните пет минути, за да отбие в страничното платно.

— Какво? Какво означава това „изчезнала“?

— Някъде по обяд, точно когато се сменят дежурните, до гишето в приемната се приближил някакъв куриер. Показал служебно писмо и сержантът на входа решил, че идва от лабораторията. В писмото се споменавало, че касетата със записа трябва да бъде отнесена в лабораторията за отстраняване на шумовия фон. Сержантът позвънил в кабинета на Бърнс и капитанът потвърдил, че има такова нареждане.

— Някой се е престорил на куриер! — гневно извика Рейчъл.

Моли кимна и продължи:

— Така че касетата въобще не стигнала до лабораторията. Преди аз да позвъня в лабораторията, Бърнс дори не знаеше, че е изгубена. Дежурният лаборант призна, че още не са изпращали свой куриер до Управлението.

— А онзи сержант, дежурният, не е ли запомнил външността на куриера?

— Каза ми, че наоколо имало прекалено много хора, за да му обърне внимание. Освен това трябвало да попълва някакви документи, после да изчете написаното, така че напълно забравил за куриера. — Моли спря, за да си поеме дъх. — Но все пак е запомнил, че онзи тип е носел кожено яко с ресни, от онези, индианските.

Пръстите на Рейчъл се впиха до побеляване в кожената обвивка на волана.

— Той е! Виждала съм го! Още тогава ми направи впечатление коженото му яке. Ако не се лъжа, косата му беше кестенява, леко къдрава. — Тя хвърли загрижен, бърз поглед към Моли. — Но кой може да е той? И защо му е притрябвала касетата?

— Същите въпроси ми зададе и капитан Бърнс. — Моли отклони поглед към страничното стъкло. — Казах му, че нямам представа.

— Но това не е цялата истина, нали?

— Ако знаех лицето му или името му, веднага щях да започна издирване.

— Да не би да е свързан с Дън? — Рейчъл неусетно бе започнала да мисли гласно. — Нещо във връзка с убийството на генерал Норт…

— Някой… може би същият този куриер… е дебнел там, в онзи склад, в нощта на акцията — уморено въздъхна Моли. — И е наблюдавал цялата сцена по залавянето на сержант Дън. Нищо чудно да е разбрал, че момчетата от Отряда за бързо реагиране са монтирали микрофони. Следователно е знаел, че операцията ще бъде записана. Ако не с картина, то поне със звук. И на всичкото отгоре е проявил завидно хладнокръвие. Нищо чудно да е запазил пълно присъствие на духа, когато ти си се втурнала в склада и стрелбата е започнала… Но защо е бил там? Какво е искал да узнае?