Филип Шелби - Разплата

„Ще отлети, ще отлети, ще отлети завинаги…“

Обявиха първото повикване и хората се засуетиха, стиснали в ръце дръжките на чантите и саковете. Рейчъл проследи количката, отнасяща багажа на пътниците, неподлежащи на митническа проверка. Двама мъже, около двадесет и пет годишни, пристъпиха към гишето, награбили найлонови торби с емблемата на прочута марка цигари. Рейчъл ги огледа набързо и веднага отклони поглед от тях.

Струпаха се няколко майки с бебета в едната ръка, държащи по-големите си деца с другата. Бащите се усмихваха смутено, докато се опитваха да предпазят жените си от напиращи от двете страни пътници, без да изпускат дръжките на количките. Старците упорито тътреха нозе метър по метър. Рейчъл зърна блясък на метал, но бързо осъзна, че е от дръжката на една инвалидна количка — в нея седеше добре облечена дама със синкава коса, около шестдесетгодишна. Строен млад негър в летищна униформа лениво тикаше количката към изхода.

Рейчъл се отмести и в този момент чу един кънтящ властен глас, с британски акцент:

— Младежо! Хей, младежо!

Рейчъл се извърна назад и видя как жената в инвалидна количка удари с ръка служителя от Паназиатските авиолинии. Той беше с гръб към Рейчъл, но тя успя да зърне ръкавите на сакото му. Липсваха ивиците, задължителни за униформите на пилотите. Явно беше старши стюард, пристигнал в последния момент.

— Младежо!

Стюардът забави крачка, но не се обърна. На Рейчъл й стана симпатичен: „Младежът закъснява за полета си, а жената в количката му досажда с капризите си…“.

— Младежо, да не сте глух? Моля ви, откарайте ме до изхода! Не съм длъжна да минавам през митническата проверка…

Рейчъл забеляза как стюардът се поколеба за миг. Той беше в униформа. Как можеше да откаже да помогне на един безпомощен пътник?

— Разбира се, госпожо. Ако ми покажете квитанцията за багажа.

Рейчъл замръзна. Глас, смрадлив като тежко ухаещи лилии върху труп в ковчег, престорено благ като на педофил пред дете просяк. Същият глас, който беше просъскал в лицето й: „Следовател Колинс, моля ви, ще бъдете ли така любезна да ми покажете дланите си? И на двете ръце“.

Тя изчака Инженера да поеме квитанцията от ръката на жената, за да го връчи на най-близкия митничар, който веднага се зае да свери номерата от квитанцията с номерата върху етикетите на куфарите и саковете. Инженера се наведе и повдигна един от саковете. Рейчъл чу изтракването на стъкло. Навярно сакът беше пълен с бутилки алкохол…

„Сега, когато ръцете му са заети!“

С лявата си ръка Рейчъл избута пътника, застанал зад Инженера и го запрати на пода, заедно с хората от лявата му страна, докато дясната й ръка, стиснала вече дръжката, измъкваше пистолета от кобура под якето. Инженера чу вика на мъжа и шума от падането на пътниците по пода. Тогава зърна Рейчъл Колинс с пистолета в ръка, насочила дулото към гърдите му. Бутилките в сака издрънчаха, той се изви рязко и запрати сака към стената. Отекна звън от счупено стъкло, по пода потече уиски. Инженера беше докопал това, което му беше нужно — остро като нож парче, стърчащо от гърлото на бутилка, за да го опре в гърлото на старата жена в количката и да предизвика суматоха, като постави на изпитание решителността на Рейчъл. Знаеше, че тя никога нямаше да стреля в гъста тълпа. Никога.

Рейчъл трепна, когато чу как се счупиха бутилките, но ръката й не се спря. Видя как Инженера захвърли квитанцията и сграбчи счупената бутилка, видя го как се надигна на пръсти и изправи ръката си, стискаща гърлото на бутилката. Тъкмо беше започнал да я спуска към лицето на жената в количката, когато Рейчъл натисна спусъка. Един изстрел, после още един.

Ръката на Инженера подскочи нагоре. Бликналата кръв изтръгна писъци от гърлата на пътниците около Рейчъл. Хората залегнаха, запълзяха назад и за секунди тя изгуби Инженера от погледа си. Ето че отново го зърна, но сега двама непознати се изпречиха пред пистолета й. Тя изкрещя нещо, не разбра какво точно, после отново го зърна, опрян с гръб в стената, опитващ се да се задържи на крака, с безпомощно полюшкваща се лява ръка, цялата в кръв.

Погледите им мълниеносно се срещаха. Тя видя как устните му се изкривиха в гримаса. Може би искаше да й се усмихне. За последен път. Ала в следващата секунда ръката му се плъзна в джоба.

— Не го прави! — извика тя.

Той се озърна и политна напред. Дрезгавият му глас, сподавен от болката, я накара да изстине.

— А ти ще натиснеш ли спусъка?