Филип Шелби - Разплата

Но този път Инженера не се чувстваше комфортно. И то не защото се съмняваше в успеха на новата си самоличност. Отлично съзнаваше, че федералните агенти ще покрият плътно всички летища около Вашингтон. Не се безпокоеше и заради Ролинс. Дори и да склони да сътрудничи на директора Скинър — което оставаше под съмнение — Бил Ролинс не може да го издаде, понеже не беше запознат с плана за измъкването му от Щатите и нямаше представа за прикритието му под името Макфейдън.

Съвсем друга беше причината за неясната му тревога — може би съжаляваше, че му се наложи да прекрати операцията, която до този момент се развиваше безупречно. Едва сега осъзнаваше, че би трябвало да се позанимае много по-сериозно с военен следовател Рейчъл Колинс. Всъщност, най-добре би било, ако още в онази нощ в Балтимор беше отклонил мерника на снайпера към нейната фигура на съседния покрив. Един изстрел в главата и всички проблеми щяха да отпаднат. Останалите играчи щяха да изпълняват безропотно всичките му заповеди.

Но може би някаква част от мозъка му тръпнеше от безпокойство заради съмнението дали Рейчъл наистина е мъртва. Достатъчно беше само да прослуша вечерните новини, но този път федералните агенти явно бяха успели да се справят с любопитните репортери — никъде нито една дума не споменаха за съдбата на военен следовател Колинс.

Инженера затегна за последен път възела, опъна тъмносиньото сако и оправи емблемата на ревера си. Към джобчето на сакото беше закрепен служебен пропуск от авиокомпанията. Взе пътната чанта от пода и се насочи към чакалнята. Забавляваше го мисълта, че ще прекоси половината свят, преди да приключи нощното дежурство на федералните агенти в чакалнята. Но още повече го радваше мисълта за това, което го очакваше в Хонконг — купища пари, внушителен комплект нови паспорти, стари приятели, които щеше да потърси, когато му дойде времето.

Инженера се надяваше в един прекрасен ден Бил Ролинс да се появи в Югоизточна Азия. Ролинс умееше да оцелява и вероятно няма да пропусне да установи връзка с най-добрия си резидент, организирал най-мощната агентурна мрежа в Китай. Естествено, федералните ще претършуват „Уандърленд Тойс“ от пода до тавана, но нищо съществено няма да открият. Ръководителите и служителите в компанията са снабдени с изкусно подготвени досиета и непоклатимо алиби за всякакви извънредни обстоятелства. Колкото до досадниците, които ще проявят интерес към данните в неговия компютър, резултатът ще бъде отчайващ — нищо няма да измъкнат от изтритите файлове. Така че неговият отряд от „Уандърленд Тойс“ ще бъде готов отново да се заеме с шпионски задачи и когато му дойде времето, по страниците на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ ще се появят невинни, но изпълнени с многозначителен подтекст обяви за наемане на нови кадри.

Бъдещето изглеждаше доста обещаващо.

Люсил здраво настъпи педала за газта, решена да си пробие път по претоварената федерална магистрала. Рейчъл си каза, че първото, с което ще се захване след залавянето на Инженера, ще бъде искането към шефовете на ФБР да я включат в курса за скоростно шофиране. Пътуването до летище „Дълес“ им отне по-малко от тридесет и пет минути.

— На пода до задната седалка има полеви комплект — съобщи й Люсил. — Може да ни потрябва.

Рейчъл се наведе към задната седалка, но замря за миг, докато Люсил изпреварваше един мерцедес, след което сграбчи брезентовата торба. Вътре намери синьо яке, белезници, сълзотворен спрей и деветмилиметров зиг зауер. Рейчъл отпусна пистолета на дланта си и погледна въпросително към Люсил.

— Стандартен модел, масово използван от ФБР. Но поразява безпогрешно. Ако се озовеш наблизо, трябва да провериш дали няма някой зад гърба му.

Рейчъл нагласи ремъците към кобура на пистолета, загърна се в якето си и се облегна назад, докато Люсил продължаваше да си проправя път по претоварената магистрала. Щом застигна една полицейска кола, тя размаха картата си през прозореца и в отговор отсреща й вдигнаха палец като пожелание за успех.

— Нека да направим една тренировка, малката.

Рейчъл беше излитала няколко пъти от „Дълес“, но бе забравила какъв огромен комплекс представлява летището. Като повечето обитатели на Вашингтон, тя предпочиташе по-малкото летище „Нешънъл“, много по-близо до центъра на столицата и до Форт Белвоар.

За международните летища неделните следобеди не са време за отдих. Рейчъл долови откъслечни фрази поне на дузина езици, докато прекосяваше огромната чакалня. На два пъти се наложи да си пробива път с лакти сред струпаните туристи. Люсил й махна с ръка да се приближи към безмитния магазин. По екраните на мониторите над витрината бяха изписани данните за полетите към Азия. Изходите за тези полети бяха от зала „С“.