Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Може би, но не е сигурно.

Отпих глътка кафе и спрях поглед върху лицето й.

— Какво ще кажеш да попритиснеш Рисман?

— Вече ти казах, че Рисман е дребна риба — поклати глава тя.

— Но имаме сведения, че е корумпиран.

— Това да. Но няма начин да се е забъркал в тази работа с чувалите.

— Сигурна ли си?

— Не виждам как. А дори да се е забъркал, какво те кара да мислиш, че ще пропее? Едва ли ще го направи, особено след онова, което ти току-що сподели с мен.

Репортерката имаше право.

— Ще трябва здравата да се поразровим, Рита.

— Къде?

— Сред малките компании, на които Ли е възлагал поръчките за медицинско оборудване. Все още не си проследила пътя на парите, нали?

— Точно така.

— Притисни ги още. Кредитори, заемодатели. Подхвърли им за разследването си. Ако се налага, кажи им, че може да ги свържат с изпускането на патогените. После чакай да видиш кой ще прояви нервност.

— Това е доста яко притискане.

— Искаш ли този материал, или не?

— Разбира се, че го искам. Но не виждам връзката между…

— Ще я видиш. Просто следвай информацията. Това беше първият ни урок в школата за частни детективи.

— Понякога си голям гадняр.

— Ще го направиш ли?

— Ще звънна на няколко души.

— Кога?

— Днес не мога, защото имам да предавам материал. Утре.

— Добре.

— Но ако изскочи нещо…

— Историята си е твоя.

— Включително дрогата.

— О, за нея трябва да поговориш с Винс.

— Добре, ще ти се обадя — изправи се Рита.

Докоснах ръката й.

— Трябва да обсъдим още нещо.

— Какво?

— Ще разбереш.

Рита въздъхна и се отпусна обратно на мястото си.

Момичето с жълтата рокля ми се усмихна изпод чадъра си. Аз й отвърнах. На белия полегат покрив до нея беше изписано с едри сини букви:

СОЛТА НА МОРТЪН

КОГАТО ВАЛИ, ТЯ СЕ ЛЕЕ

Товарната рампа на „Мортън“ заемаше по-голямата част от пресечка на Норт Елстън Авеню. От двете й страни се виждаха железопътни линии, на които почиваха няколко сребристи вагона, пълни със сол. Преместих огледалцето така, че да виждам момичето с чадъра, напуснах Елстън Авеню и поех по Блекхоук Стрийт. До този момент Рита Алварес не беше казала нито дума.

— Добре ли си? — погледнах я аз.

— Не съм.

— Какво ти е?

— Я пак ми обясни как е действала схемата.

— От моя гледна точка?

— Че има ли друга? — стрелна ме с поглед тя.

— Корееца се е нуждаел от силоваци. Без тях е нямало как да вкарва и изкарва дрогата от Уест Сайд.

— Затова ли е държал изкъсо „Четворките“?

— Поне за известно време — кимнах аз.

— Поне?

— Скоро ще разберем.

Изкарах колата на Рита на дълга и тясна бетонна ивица, която вървеше на север, успоредно на река Чикаго. Заводът „Мортън“ почти я скриваше от трафика. Наблизо бяха паркирани два тежкотоварни камиона. По-нататък, точно по средата на ивицата, беше спрял черен кадилак, скрит под дълъг метален навес. Стъклата му бяха затъмнени, а двигателят работеше.

Пръв се появи Чили Дейвис — дребен тип с голяма синина под окото, наежен като Наполеон пред решително сражение. Очевидно изгаряше от нетърпение да изравни резултата, като ми вкара един куршум в тялото. А може би два или три.

Следващият, който се появи, не беше толкова изтънчен, нито толкова дребен. Казваше се Джони Епъл и убиваше хора по всякакъв начин — с пистолет, с голи ръце, а понякога и с пясъчно чувалче. Вини Делука се пазеше за по-деликатни задачи, които можеха да бъдат изпълнени само от най-добрите.

Той самият слезе след другите. Последният жив наследник на Алфонс Капоне беше загърнат с черно палто, а на главата си имаше шапка с широка периферия. В ограниченото пространство между двете стърчеше дебела пура, от която се виеше струйка бял дим.

Джони и Чили спряха на три-четири метра от нас, разделиха се и заеха позиции от двете страни на колата. Делука хвърли пурата на земята и я настъпи с ток.

— Мразя тези гадости — промърмори той, огледа Рита изпод широката периферия на шапката си и се ухили. — Винсънт Делука.

Усетих как на Рита неудържимо й се иска да хукне надолу по „Блекхоук“. Но тя беше мъжко момиче, овладя се и протегна ръка.

— Рита Алварес.

Лилавите устни на Делука се притиснаха в опакото на дланта й.

— Кели казва да поговорим и ми дава шанс да се запозная с най-любимата ми репортерка в града — мазно рече той. — Нали е най-добрата, Чили?

Чили Дейвис продължаваше да ме фиксира с пламтящ поглед и пръст върху спусъка на пистолета 40-и калибър в джоба си.