Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Моли.

— Това е Ана — кимна към стъклената преграда тя. — Вземаме някои проби от нея.

— Съжалявам.

— Чух вече. Ела с мен.

Елън ме преведе през къс коридор и ме вкара в една празна стая.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — рече тя и махна към една маса за прегледи. — Костюмът ти получи ли някакви пробойни, докато беше навън?

— Бях изложен на външно влияние, ако това имаш предвид.

— Това имам предвид. За колко време?

— Почти през цялото време. Поне два часа.

— Влизал ли си в други сгради?

— Да, но там имаше само мъртъвци.

Тя отвори някакъв остъклен шкаф.

— Тази зона на болницата е прочистена и запечатана. Това означава, че въздухът непрекъснато се контролира и хората могат да свалят предпазните си костюми. Но ти ще останеш в тази стая, докато те изследваме.

— Какво ще ми изследвате?

— Ще ти направим предварителен тест с антигени за евентуално заразяване. Продължителността му е двайсетина минути.

— Ще ми вземете кръв ли?

Тя кимна. Аз съблякох защитния костюм и навих ръкава си. Елън я пристегна с гумен маркуч и приготви една спринцовка. Напълни една епруветка с кръв, после още една.

— Как е Моли? — попитах.

— Какво й е на Моли?

— Простреляха я, докато бяхме в един влак метрото.

Елън надписа епруветките и излезе, без да каже нито дума. След няколко минути се върна със снопче хартия върху клипборд.

— Докато изследваме кръвта ти, трябва да попълниш няколко декларации — поясни тя.

Поех клипборда от ръцете й. На първия лист имаше три реда, изписани с флумастер:

Моли е добре.

Федералните още те издирват.

Може да ни наблюдават. Зад мен.

Погледнах Елън, после изместих очи към някакъв кабел на стената. Проследих го нагоре до малка дупка на тавана. От нея ми се усмихваше обективът на камера с размерите на карфица. Написах един въпрос, придружен с име и телефонен номер. Елън пое клипборда и кимна. После си поговорихме глупости в продължение на пет минути и тя излезе, за да направи тестовете.

Останах да чакам в стаята. Бяхме само аз и камерата. Червената тетрадка на Маркъс все още беше в джоба ми. Измъкнах я и я разтворих. В долната част на листа бе нарисуван син микробус. Задните му врати бяха отворени, във вътрешността му бяха подредени червени туби с бензин. На следващата страница няколко мъже без лица пушеха цигари, наобиколили празни географски карти. Рей Рей стоеше недосегаем в дълъг коридор. По-напред попаднах на няколко портрета на Корееца. Усмихнат над чорапа си, от който вадеше банкноти. Проснат мъртъв на пода в магазина си. Вдигнал глава към часовника на стената. Затворих тетрадката. На корицата беше изписано името на Маркъс. Телефон нямаше. Пъхнах я обратно в задния си джоб и се запитах защо всъщност ми я беше дал.

Четирийсет и пет минути след излизането на Елън вратата отново се отвори. Бях почти сигурен, че ще видя Джеймс Дол в компанията на двама-трима агенти от Вътрешна сигурност с белезници в ръце. Но вместо тях се появи Рейчъл Суенсън със застинала усмивка на лицето и връзка автомобилни ключове в ръце.

Нарекоха го Кемп Чикаго. Възникна буквално за една нощ по подобие на карантинните заграждения. Квадрат, обхващащ два квартала с център Дейли Плаза, охраняван от най-опитните ченгета на Чикаго. Периметърът беше маркиран от микробуси със сателитни антени на покривите и снопове дебели кабели, проточили се от огромните им търбуси. В центъра на площада се издигаше стоманеният скелет на висока конструкция, устремена към небето. На върха й бяха монтирани сините кабини на телевизионните оператори от солиден плексиглас, ярко осветени от прожекторите.

Правителството беше направило всичко възможно, за да изключи медиите, изпразвайки от съдържание този ненаситен звяр с постоянно мигащи светлини. Но това беше без значение. Веднага след издигането на загражденията над хиляда журналисти бяха поискали акредитация за отразяване на събитията в Уест Сайд. Голяма част от тях не знаеха нищо повече от онова, което съдържаха официалните комюникета. Но и то беше без значение. Всъщност правеше нещата малко по-добри.

Един вцепенен от ужас град. Една парализирана нация. Един свят, затихнал в очакване на най-лошото. И всичко това двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Рейтингите хвръкнаха до небесата.

Джеймс Дол обитаваше една задушна стаичка в мазето на кметството, задръстена от монитори. По тях течеше каскада от безмълвни образи. Някаква репортерка се беше изправила пред Водната кула. Зад нея се простираше безлюдното Мичиган Авеню. За разлика от него магистралата „Дан Райън“ беше задръстена от коли, които не отиваха никъде. Покрай войниците, които охраняваха центъра, се точеше безкрайна върволица от хора с раници на гърба, които теглеха колички за пазаруване след себе си. Дол седеше на нещо като подиум в средата на стаята. Устните му се движеха, но без да издават звук. Кметът сполучливо го имитираше.