Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Напуснах покритата с неравни павета улица, без да поглеждам назад.

Извървях шест пресечки, без да срещна жива душа. Близо до опожарения мол на „Уест Медисън“ най-сетне открих онова, което търсех: магазин за алкохол от веригата „Роузхил“. Димяща дупка зееше на мястото на входната врата. Вкарах един патрон в помпата, която ми беше връчил Маркъс, и пръснах на парчета остатъците от витрината. От страничния вход изскочиха трима хлапаци и хукнаха по улицата. Подът на магазина лепнеше, покрит със счупени бутилки. Касовият апарат беше опразнен. Трите машини за лотарийни билети бяха разбити. Вратичката на банкомата зееше. Под тезгяха открих бутилка „Ърли Таймс“, увита в амбалажна хартия. Отпих глътка уиски и седнах на пода с помпата на Маркъс напряко върху коленете си. Помислих си за Рей Сампсън и за другите двама, на които бях видял сметката — момчето на име Джейс и другия, когото не познавах, но неизвестно защо бях сигурен, че се крие точно в насрещния вход. Надявах се, че алкохолът ще прогони образите им от съзнанието ми. Половинлитровата бутилка танцуваше в лявата ми ръка. Посегнах с дясната, за да я спра. Отзад имаше тоалетна с огледало. Макар и малко неясно, отражението ми в него беше като на всеки гаден убиец. Измих си ръцете и подложих глава под студената струя. Излязох навън, счупих помпата и я хвърлих в контейнера за смет. Болницата „Кук“ беше от другата страна на магистралата, на около два километра и половина в източна посока. Извадих пистолета си, вкарах патрон в цевта и поех натам.

Част от сградите, покрай които минавах, вече бяха опожарени. Други стърчаха непокътнати и притихнали, а обитателите им наблюдаваха зад спуснатите пердета. На половин пресечка от „Кук“ попаднах на временната ограда, опасваща болницата. Пред портала в далечния й край се блъскаха хора. Жени бяха вдигнали децата си високо над главата, надявайки се това да им донесе предимство. Усилен от рупор глас ги съветваше да се приберат у дома и да чакат инструкции по телевизията. Друго съобщение призоваваше всеки, който се чувства болен, да се насочи към „червената зона“, каквото и да означаваше това.

Моли ми беше казала, че защитният костюм и маската със затъмнено стъкло ще ми свършат работа и като пропуск. Отбих се в един вход и облякох костюма. Една от бариерите се охраняваше от двама пазачи, настанени в малка будка. И двамата носеха защитно облекло като моето, а в ръцете си държаха пушки. Натиснах бутона на предавателя и се представих за учен от „Лаборатории Си Ди Ей“. Споменах имената на Моли и на Елън. Единият от пазачите ме огледа от главата до петите и ми махна да премина. Другият изобщо не отделяше поглед от тълпата зад мен.

Преодолях още две заграждения и най-после се озовах в спешното отделение на „Кук“. Първото, с което се сблъсках, беше миризмата. Причината открих на крачка от входната врата. Чувалите с мъртви тела бяха наблъскани на два реда в коридора. Тръгнах покрай тях, насочвайки се към вътрешността на болницата. По пътя си срещнах двама мъже в защитни костюми, които забързано прескачаха труповете. Аз вървях по-бавно, защото четях етикетите по чувалите. Три тела преди края на редицата спрях пред надпис, който гласеше:

Тереза Джаксън, афроамериканка,

32-годишна, „Уест Адамс“ 2302,

Чикаго, Илиной

Докоснах чувала с ръкавицата си и се опитах да си представя жената вътре. Само преди две нощи беше бинтовала ребрата ми в спешното отделение, спокойна и усмихната. А сега беше просто поредната жертва на смъртоносния патоген.

Продължих пътя си. Елън Бразил стоеше в дъното на коридора и гледаше през стъклото на някакво изолирано помещение. Вътре лежаха три трупа, всеки от тях на количка. И трите бяха в различна фаза на аутопсия.

— Взе ли още кръвни проби?

Гласът й прозвуча приглушено, а лицето й беше скрито зад прозрачна маска.

Един от лаборантите вдигна глава и кимна.

— Занеси ги в лабораторията по най-бързия начин.

Тя обърна гръб на импровизираната морга и ме видя.

— С какво мога да ви помогна?

— Аз съм — рекох. — Кели.

Елън направи крачка напред.

— Как успя да се промъкнеш тук?

— Направих си една малка разходка в забранената зона.

Погледнах към телата на масите. Две бяха на мъже. Единият приличаше на заспал, а лицето на другия беше покрито с кръв. Тялото в средата принадлежеше на млада жена със снежнобяла кожа и дълга черна коса.

— Съжалявам за сестра ти.

— Кой ти каза?