Том Кристенсен - Драконът

Жилището на Фред Холтер се оказа точно толкова красиво, колкото му бяха казали.

Фред беше един от няколкото бизнес контакти от времето на "Ханза", с които Йоаким беше поддържал приятелски взаимоотношения. Когато преди една година разбра, че Фред ще се премества в Ню Йорк за един тригодишен ангажимент на ООН, той реши да го попита дали може да наеме жилището му в Копенхаген. Но Фред го изпревари. След една седмица по време на една от многото срещи в Кроксрюд той съвсем неочаквано каза:

– Когато излезеш оттук, ще имаш нужда да се махнеш. – Просто използвай моя апартамент, той така или иначе ще остане празен през следващите три години. Можеш да го наглеждаш вместо мен. – Той нарочно го описа така, че да прозвучи сякаш Йоаким му правеше услуга, живеейки там. Тогава Йоаким с благодарност се съгласи.

Беше просторен и окъпан в светлина тристаен апартамент с две спални и тераса с изглед към спокоен, зелен заден двор с пейки и маси. Мебелите бяха в светли и приятни цветове. В най-голямата баня имаше огромна вана.

– Тук ли ще останем? – поинтересува се Далайла. Започна да обикаля от стая в стая и разглеждаше със зяпнала уста. – Фантастично е – промърмори тя.

Хенрик влезе във всекидневната. Все още носеше ученическата си раница на гърба.

– Не е ли хубаво тук? – попита Йоаким.

Хенрик се огледа. Изглеждаше сякаш не знаеше какво да отговори.

И Далайла се появи в дневната и се отпусна на триместния диван.

– Имаме да свършим много работа – обясни ѝ Йоаким.

– Знам. – Тя го погледна замислено. – Отлично знам това.

Мартин беше плувнал в пот, когато влезе в апартамента след карането на колело. Беше карал доста, много повече, отколкото обикновено – и много по-бързо. Но това не му помогна особено, за да се справи с отвратителното чувство, което се беше загнездило в стомаха му. То се беше появило, когато полицията дойде в училището и говори за Файте-Йон и видеото.

Мартин съжаляваше. На няколко пъти дори си беше помислил, че трябва да разкаже всичко на майка си. Но след това си представи как щеше да реагира Руар, затова се отказа. Руар щеше да експлодира, да откачи напълно.

Мартин едва смееше да мисли за всичките пари, които той и Андреас бяха похарчили. Бяха толкова много. Всъщност не проумяваше за какво бяха отишли. Ами ако Руар разбереше за това? Може би щяха да го пратят в приемно семейство или затвор за малолетни.

Най-много от всичко Мартин искаше да забрави. Искаше му се това да потъне вдън земя, да изчезне и всичко да си стане постарому. Както беше преди да намери онзи метален куфар и преди да се случи това с Файте-Йон.

Мартин свали от себе си черния суитшърт с качулка и го захвърли на един стол в антрето. Отиде в стаята си, седна пред компютъра и го включи.

С бързи и отработени движения по клавиатурата и мишката влезе в Интернет и отвори Фейсбук.

За пореден път погледна профила там, където онзи Йоаким Жаклин беше написал, че ще плати 10000 крони за картите памет. Но ужасното усещане в стомаха му веднага се върна, затова Мартин излезе от профила.

Андреас и той не бяха разговаряли, откакто полицията беше идвала в училището. Бяха стояли на разстояние един от друг.

В същия момент той чу, че входната врата се отваря. Долови гласа на Руар, който звучеше необичайно нежен и сговорчив. Мартин набърчи чело.

– Влезте – каза Руар.

Мартин чу вратата отново да се затваря. Ключалката щракна. След това се разнесе тихо мърморене.

– Ще проверя дали си е вкъщи – дочу да казва Руар.

Сякаш остра лапа го сграбчи за стомаха. Мартин избърса дланите си от потта в панталоните си и се изправи леко в стола, когато на вратата внезапно се почука – три бързи удара.

– Мартин? – обади се Руар – там ли си?

След това вратата се отвори.

Мартин зяпна от изненада.

Зад Руар стояха двама души. Мартин ги позна веднага. Той усети как кръвта изчезна от главата му. Устата му беше отворена, но оттам не излезе нито звук.

– Мартин, това са двама души от полицията. Те биха искали да поговорят с теб – обясни Руар. Лицето му беше пребледняло и изопнато – беше толкова бял, колкото Мартин се чувстваше.

Това беше същата полицайка и един мъж. И двамата бяха в униформи.

– Здравей, Мартин – поздрави го жената. Тя държеше полицейската си шапка в ръка. – Ще може ли да си поговорим малко?

– Защо... какво...?

– Ние имаме само няколко въпроса около случилото се с Ян Халворшен. Ти беше на срещата, която проведохме в училище, нали?