Том Кристенсен - Драконът

Тя се качи по стъпалата, мина през коридора и отиде в кухнята. Там се отпусна на един стол.

– Не! – изкрещя тя. – Йоаким, не!

Беше добре, че в автобуса имаше свободни места. Йоаким и Хенрик седнаха един до друг на третия ред, а Далайла по пътеката нагоре.

Йоаким беше уверил Хенрик, че Анжелика е получила писмото и че той няма нужда да се притеснява. Но лесно се виждаше, че Хенрик беше разтревожен, много разтревожен. Но говореше малко, само се настани и се загледа през прозореца. Когато часът наближи полунощ и вече бяха пътували повече от един час, той заспа. Йоаким придърпа седалката му назад и го зави с якето си.

Йоаким и Далайла поговориха малко. Двамата задрямаха леко.

Беше дълго пътуване. Искаха да стигнат Малмьо рано, преди шест и половина сутринта.

Когато сънливите и уморени пътници пристигнаха в Малмьо в 6:20, тримата си хванаха такси, което ги откара до жп гарата. Йоаким купи три билета, като плати в брой.

Там хванаха влака за Копенхаген.

Йоаким се чувстваше изтощен и раздразнен, когато най-сетне слязоха от влака на Централната гара. Пътуването от Осло беше отнело почти десет часа.

Влакът от Малмьо до Копенхаген беше пълен с пътници, облечени в бизнес облекло, с лек ръчен багаж. Те със сигурност бяха от всекидневно пътуващите. Йоаким успя да запази две места, разбира се, в едно и също купе, но не едно до друго. Беше казал на Хенрик и Далайла да седнат на местата си. Самият той седеше прав и му беше некомфортно през цялото пътуване.

Преминаха заедно през оживената Централна гара и излязоха. Едва когато излязоха на тротоара, Йоаким спря и започна да търси един найлонов джоб, който държеше на дъното на чантата си. В джоба имаше карта и два ключа.

Взе картата, докато останалите двама се оглеждаха наоколо.

Йоаким затвори чантата, отново я сложи на рамото си и се върна при Хенрик и Далайла.

– Хайде да тръгваме – призова ги той.

Хенрик застана до него, когато закрачиха по тротоара.

– Къде отиваме?

Йоаким погледна пребледнялото му лице. Хенрик изглеждаше почти болнав. Йоаким направи опит да се усмихне успокояващо. Забеляза, че нещо в момчето беше на път да избухне. Хенрик не показваше нищо – не се усмихваше и не даваше никакъв знак на доверие или близост – само скептицизъм и как да го нарече, може би някакъв вид враждебност?

– Точно ей там и сме стигнали – отговори той.

Хенрик не задаваше повече въпроси, но изостана с няколко крачки между Йоаким и Далайла и вървеше след баща си.

Йоаким повървя още малко по тротоара, разглеждаше уличните знаци и след това зави наляво. Спря от другата страна на улицата и се огледа. Според картата сега трябваше да се намират в началото на улица "Истедгеде". Улицата изглеждаше опърпана, подобно на долните части на улица "Карл Юхан", точно преди Централната гара на Осло, само че тази беше в по-лошо състояние. Малки компании стояха на острата сутрешна светлина малко по-нататък от двете страни на тротоарите – силно гримирани проститутки, наркозависими и алкохолици. Неонови знаци в искрящи цветове на сексшопове и стриптийз клубове светеха срещу тях дори и на дневна светлина.

Йоаким въздъхна тежко, обърна се и зачака. Далайла се появи от неговата страна и посочи с глава по посока към една витрина с вибратори и други сексиграчки.

– Какво е това, мам...? – Лицето ѝ излъчваше изненада и раздразнение.

– Спокойно – каза Йоаким и се опита да я укроти с движение на ръката. – Ние само минаваме. Разстоянието не е много. – Той положи ръка на рамото на Хенрик и игнорира раздразнението на Далайла. – Хайде да продължаваме.

След няколкостотин метра улицата промени характера си, като че ли просветна. Сексмагазините и баровете постепенно намаляха и накрая изчезнаха. На тяхно място се появиха дизайнерски бутици, кафенета и ресторанти, а по тротоарите наоколо проститутките и наркоманите бяха заменени от датчани с нормален външен вид.

Когато видя улица "Ескилсгеде", той зави надясно. Спря на ъгъла на улицата.

– Почти стигнахме.

Двеста метра по-нататък най-сетне стигнаха. Блокът, в който се намираше апартаментът, се намираше точно зад площад "Вестербру".

Йоаким извади ключовете и опита да отключи външната врата с единия. Той влезе. Мъжът въздъхна с облекчение, когато успя да превърти ключа.

Качиха се по стълбите до петия етаж. Миришеше странно – плътен, влажен въздух, примесен със слаб аромат на олио.

Йоаким задиша тежко, когато най-накрая изкачи и последното стъпало. Чантата му беше тежка, а до петия етаж стъпалата бяха много.