Том Кристенсен - Драконът

Двамата пазители на реда само седяха и го наблюдаваха. Никой от тях не продума повече.

Тишината беше още по-потискаща. Освен това той беше плувнал в пот, страхуваше се и сърцето му биеше като лудо.

Виждаше пред себе си снимката с лицето на онзи мъж, която се намираше в папката.

Усети как топлата ръка на майка му се отпусна върху гърба му. Тя внимателно го потупа. "Просто кажи нещата такива, каквито са, моето момче. Така е най-добре." Една сълза се стече от окото му и надолу по бузата и преди той да успее да я спре с ръката си, тя капна пред него върху масата. Всички видяха. Всички заедно видяха. Той подсмръкна.

– Не се натъжавай, Ян – успокои го Хане. – Ние сме длъжни да стигнем до дъното на това, разбираш ли, така че да можем да заловим извършителите. Ако не ти си качил видеото, за което нападателите са говорели, то трябва да е бил някой друг. Ние само ще си поговорим с тези момчета, нищо повече, само ще се подсигурим, че те не са направили нещо нередно. И ще им кажем, че ще си имат работа с нас, ако продължат да те притесняват. Защото не си бил ти, нали, Ян? Ти никога не си качвал каквото и да е филмче в YouTube, нали?

Ян бавно разтърси глава.

– Тогава трябва да е бил някой друг.

– Точно така – включи се майка му.

– Можеш ли да си спомниш за някакъв момент, в който те да са останали сами с компютъра ти, дали са го използвали, когато ти не си бил наблизо?

Той не отговори. Остана с приведена напред глава и подсмърчаше през равни интервали. Майка му все още държеше ръката си върху гърба му.

– Можеш ли да се сетиш, Ян? Когато Мартин и Андреас бяха у вас, имаше ли момент, в който да не си бил при тях, докато те са седели на компютъра?

Малко повече от един час по-късно автобусът беше стигнал Гардермуен. Те слязоха и отидоха в залата за заминаващи. Йоаким поведе към кафенето до гишето за чекиране и намери свободна маса.

– Какво ще искаш? – попита Йоаким, когато Хенрик свали раницата си и седна на един от столовете. – Нещо за пиене, нещо за ядене?

– Ще летим ли? – попита Хенрик.

Йоаким поклати глава.

– Не искаш ли?

Хенрик кимна. Неспокойният израз на лицето му се беше върнал.

– Не, няма да летим. Какво ти се прави? Едно безалкохолно?

– Да, благодаря, една "Фанта" – поръча си Хенрик.

Йоаким отиде и донесе чаша "Фанта" и едно черно кафе и чаша вода за себе си. Седна на масата точно срещу Хенрик. Йоаким продължително се взираше в стената от стъкло срещу пътя. Вътре прииждаха равномерни потоци от пътници, идващи от автобусите, такситата и личните автомобили отпред.

– Няма ли да разгледаме самолетите?

– Напротив – отвърна Йоаким, – веднага. – Приведе се към Хенрик. – Можеш ли да почакаш малко тук? Има само едно нещо, което трябва да уредя.

Хенрик внимателно отпи глътка от чашата и кимна. Огледа се. Около тях кипеше трескава дейност. Пътници идваха и си отиваха в безкраен поток.

Йоаким стана.

– Веднага се връщам – каза той и отиде към гишето за билети на самолетни компании малко по-нататък. При гишето на "Норуиджън" [36] "Норуиджън" е норвежка авиокомпания. той си взе номерче и се нареди на опашката.

Погледна към Хенрик, който седеше там почти неподвижно.

Няколко минути по-късно дойде и неговият ред. Една жена зад плота му се усмихна.

– Два еднопосочни билета до Трондхайм – заръча Йоаким. – За мен и сина ми, който е на 11 години. Кога е първият полет?

– В 19:30 часа. – Тя го погледна въпросително.

– Добре. Два билета, да са колкото е възможно по-евтини. – Той се усмихна.

– Билети на ниска цена струват... общо 1210 крони – пресметна тя.

– Благодаря, ще ги взема.

Веднага след това се запъти обратно към масата, където Хенрик седеше и чакаше. Билетите бяха платени с кредитна карта.

"Колко жалко, че няма да се използват" – помисли си той, когато отново се върна на мястото си.

Хенрик видимо беше преместил чашата с безалкохолно. Йоаким се наведе и отвори ципа на чантата си. Поразрови малко, докато не намери онова, което търсеше, но въпреки това задържа ръцете си вътре.

– Имам малка изненада.

Хенрик погледна под масата.

– Да?

Йоаким извади две бейзболни шапки. Държеше по една във всяка ръка.

– Коя искаш?

Както можеше да се очаква, Хенрик избра тази с логото на "Харли Дейвидсън". Баща му я подаде, Хенрик веднага я нагласи и си я сложи на главата. Баща му си сложи другата

– Във войнишки стил и цветове.

Йоаким отпи глътка от поизстиналата чаша с кафе.