Том Кристенсен - Драконът

– Не искаш ли да сме заедно? – попита Йоаким.

Хенрик разтърси глава.

– Само ще се качим на автобуса до летището. След това ще правим нещо друго. – Йоаким осъзна, че това прозвуча странно, но не можеше да разкрие истината. Не още.

– Какво е то?

– Ще ти кажа, когато пристигнем. Изненада е.

Долната му устна потрепна и той сведе поглед надолу към белите маратонки.

– Просто ще се поразходим, Хенрик. Ще се грижа за теб. – Сложи ръка върху рамото му. – Погледни – посочи той – автобусът вече идва.

Експресният автобус за летището спря и хората започнаха да качват тежките куфари и чанти в багажното отделение.

Йоаким взе багажа си в автобуса, взе билети и избра едно място по-назад. Хенрик зае мястото до прозореца, свали раницата си и я сложи в скута си. Йоаким бе сложил чантата си до краката.

Йоаким усети прилив от угризения на съвестта, когато видя Хенрик да гледа през прозореца. Невинното, малко момче, неспокойно, уплашено, но все още с достатъчно присъствие на духа, че да направи онова, което той беше предложил.

"Всичко ще бъде наред, Хенрик – мислеше си той, – ще оправим нещата." Извади новия мобилен телефон и набра номера на Далайла.

Хенрик извърна глава и го погледна внимателно.

Далайла веднага вдигна.

– Здрасти. Ние идваме, ти само чакай инструкции.

-Добре.

Йоаким затвори и върна телефона в джоба на якето си. Държеше го включен, в случай че на нея ѝ се наложеше да се свърже с него.

Хенрик го зяпна въпросително.

Последните пътници заемаха местата си. Автобусът беше почти пълен.

– Ще се срещнем с някого малко по-късно – обясни Йоаким.

– И с кого?

– С една жена.

– С жена ли?

– Да. Името ѝ е Далайла – отвърна Йоаким. – Сигурен съм, че ще я харесаш.

Хенрик се облегна назад в седалката си. Прехапа устни, докато гледаше право напред.

"Само един Господ знае какво се случва в главата ти точно сега" – мислеше си Йоаким.

– Ние не сме гаджета, ако това си си помислил – поясни той.

Но Хенрик не отговори, само продължаваше да се взира пред себе си.

"Истина е – помисли си Йоаким и скръсти ръце на гърдите си. – Но по някакъв начин бяхме – преди цяла вечност."

Светлосинята "Тойота Камри" влезе в подземния гараж на "Акер Брюге" две минути след като Йоаким беше паркирал. С джипиеса Брус бързо откри къде се намираше автомобилът под наем. Но той чувстваше, че има проблеми. Остави колата на първото свободно място и се затича към най-близкия изход. Асансьорът беше тръгнал нагоре, затова той се заизкачва по стъпалата с пълна сила. Когато най-накрая бе наближил върха, той се закашля и усети, че дробовете му щяха да се пръснат. Озова се на нулевото ниво и се затича покрай сградите на кея, докато се оглеждаше трескаво.

Но не виждаше нито Йоаким, нито сина му.

Дойдоха монтьори от една фирма, която се казваше "G4S" още през деня след взлома и инсталираха сензори за движение, залепиха здраво знака на фирмата по всички прозорци и на входната врата на апартамента на Ян и майка му. Но Ян не се чувстваше много по-безопасно заради това. Тогава майка му го попита дали не иска да спи при нея.

– Само за няколко нощи, Ян, момчето ми – после не беше нужно да го убеждават повече. Той донесе със себе си завивката и възглавницата на свободното място на двойното легло, при условие че майка му даде дума да не разказва за това на никого.

По-рано днес полицията беше звъняла и беше питала дали не могат да отидат до полицейското управление още веднъж най-вече за разпознаване от снимки. Ян добре знаеше какво означаваше това. Като повечето петнайсетгодишни в течение на време беше изгледал стотици криминални филми.

Сутринта потеглиха. Майка му каза, че ще му напише извинителна бележка за училище.

В полицейското управление той и майка му бяха заведени в същата зала за посетители, в която бяха идвали и предишния път. Там бяха и същите полицаи. Жената, на име Хане Мьорк, и неин колега, който се казваше Уд Инге.

– Е, как си? – попита Хане Мьорк.

Сякаш той можеше да отговори на този въпрос. Затова той отговори само:

– Добре.

Двамата пазители на закона погледнаха майка му, която каза:

– Добре е, доколкото е възможно.

Ян се почувства облекчен, че тя не каза нищо повече от това. Защото същата нощ той отново беше напикал чаршафа. А откакто това се беше случило за последно бяха минали най-малко толкова години, колкото откакто беше спал с майка си на двойното легло.