Том Кристенсен - Драконът

Улав отвори леко вратата и си запали цигара. Издиша дима в тъмния, студен въздух отвън. Леко трепереше, защото беше само по риза.

И още по-лошата новина – двамата му сътрудници все още не бяха успели да проследят жената от Судан, която според Ферен се намираше в някое място за нощуване в Осло. Бяха проверили хотели, мотели, общежития, стаи под наем и мамка му стара, нямаше и следа от Далайла Таха. Не след дълго бяха покрили целия град. Улав изобщо не искаше да започват отначало и да вършат цялата работа наново. Дотук Ферен плащаше всичко, което бе поискал, затова и Улав вършеше това, за което биваше известяван.

А Улав беше сред най-добрите. Християнинът мисионер беше наясно с това.

След като бе пушил толкова дълго, че повече не можеше да държи цигарата си, той изхвърли фаса, сложи слушалката в ухото си и въведе един номер за бързо набиране в мобилния телефон.

Ферен веднага вдигна. Вероятно бе седял в очакване на добрите новини, но се наложи Улав да го разочарова. Разказа на Ферен как седяха нещата – все още никаква вест за Далайла Таха, а и бе изгубил Йоаким Жаклин край парк "Фрогнер". И още нещо между другото – сега Йоаким почти сигурно знаеше, че го наблюдават. Въпросът беше дали знаеше кой го следи в онова, с което се е захванал.

Ферен свали телефонната слушалка и излезе на терасата. Застана с ръце на парапета и плъзна погледа си над рояка от точици светлина под него.

В ситуации като тази упражненията за дишане бяха важни. Човек трябва да вдишва въздух със стомаха си, докато той изцяло не се подуе, докато гръдният кош и раменете не мърдат. Спокойно и дълбоко, вдишване и издишване, много пъти един след друг. По принцип помагаше.

Най-очевидната причина Йоаким да е открил, че го дебнат, беше, че Улав и неговите хора бяха невнимателни, непрофесионални или и двете. Ферен не го беше казал направо на Улав, защото за всичко си имаше подходящо време и възможност. Точно сега той беше най-погълнат от това, че Улав и хората му продължаваха да работят. Далайла беше особено важна. Бяха принудени да я открият. Защото всичко, което тя знаеше, я превръщаше в бомба със закъснител, намираща се на негова територия.

Двамата знаеха много, както тя, така и Йоаким. Или по-точно казано, те и двамата бяха имали възможности да научат. Това беше проблемът. Той не можеше да си представи с какво разполагаха. Двамата щяха да имат достатъчно експлозивна сила, за да причинят непоправими щети. Дали вече не се бяха заловили с осъществяването на някакъв план? Най-вероятно. Защо иначе Далайла ще отпътува по същото време, когато освобождават Йоаким? И защо иначе бе опразнила сейфа с пари? Тя знаеше, че повече никога няма да може да се върне в Судан, както и че той ще започне да я издирва.

Ферен приключи с упражнението за дишане и влезе обратно вътре. Беше се появил хладен полъх на вятъра. Затвори вратата на терасата и запали няколко цепеници в камината. Когато се разпали огън, се настани клекнал пред пламъците и потърка ръцете си една в друга.

Подскочи, когато мобилният му телефон звънна.

Беше Джон от офиса в Хартум. Гласът му звучеше колебливо.

– Случило ли се е нещо? – попита Ферен.

– Да. Има нещо, което... – Той внезапно замълча като състезател на висок скок, който изгубва присъствие на духа и се хвърля под летвата.

Ферен си пое дълбоко дъх и отново застана на колене пред огъня с мобилния телефон до ухото.

– Нещо за Далайла ли е? Чувал ли Си я?

– Не, не е това.

– Успокой се, Джон. Разкажи ми какво се е случило.

– Днес получихме имейл...

– Да, добре, Джон, днес получихме имейл – повтори той.

– И кои сме ние?

– Главната електронна поща на фирмата, нея използваме в брошурите.

– Аха. – Ферен видя, че беше настръхнал под мишниците.

– Имаш ли компютър наблизо, който да е вързан към интернет?

– Имам. Джон – отвърна той, стана, отиде до бюрото, където компютърът беше включен, и седна. – Почакай малко

– Каза той и отвори Internet Explorer. – Готов съм.

– Току-що изпратих имейл на личната ти поща.

– Добре. – Той влезе в пощата си, провери кутията си и откри имейла, който Джон тъкмо бе препратил. Отбеляза, че оригиналното писмо е от непознат адрес в "Хотмейл". Отвори го.

Единственото, което пишеше там, беше: арве магне ферен, това е щастливият ти ден. Последвано от емотикон усмивка. Точно под това имаше линк към някакъв дълъг адрес, който светеше в синьо.

– Да, получил съм го, Джон – заяви той и се усмихна. – Изглежда, че това е щастливият ми ден?