Том Кристенсен - Драконът

На Ферен му стана горещо. Потеше се, трябваше да стане и да се поразходи малко из стаята, преди отново да седне на бюрото и компютъра. Сега го болеше и кръстът.

Дали Далайла беше в Осло? Дали се беше свързала с Йоаким? Дали действаха заедно?

Единственото, в което Ферен бе сигурен, беше, че скоро щяха да се появят още, мейли, последвани от искане. Искане за какво? Това беше големият въпрос. Пари?

Ферен позвъни на Улав.

– Трябва да се срещнем – заяви Ферен.

– Няма проблеми. Кога?

– Сега, веднага.

– При теб?

– Да.

– Добре.

– Имаш ли познати, които да разбират от компютри... Някой с по-задълбочени познания за Интернет?

– Да, познавам един от най-добрите. Да доведа ли и него?

След три часа, ако всичко минеше добре този път, той щеше да вземе Хенрик от училище.

Йоаким не се чувстваше добре, беше изнервен.

Какво става в главата на Хенрик? Страхува ли се да ме види отново?

Йоаким отиде до прозореца на всекидневната и извади портфейла си от вътрешния джоб на якето си. Извади ключа за банковия сейф, претегли го в ръка, докато гледаше през прозореца надолу към паркинга. Ключът и кодът за банковия сейф бяха седели в портфейла през всичките тези години. Сега беше време да вземе съдържанието му. Моментът за търсене на прикритие можеше да бъде когато и да е. Не можеше да бъде зависим от работното време на филиала на "ДНБ Норвегия" [16] "ДНБ" е най-голямата група за финансови услуги и една от най-големите в Нордския регион в условията на пазарна капитализация. .

Малко по-рано отново бе позвънил на номера на Далайла. Все още не беше възможно да се свърже с нея, но този път беше изпратил есемес:

Моля те, обади се на Джо на номер 43266770 възможно най-скоро.

Само това. Сега нещата зависеха от нея.

Дали можеше за кратко време да установи достатъчно добър контакт и връзка, основана на доверие, с Хенрик? И как щеше да реагира Хенрик, когато откриеше какво бе планирал той?

Йоаким си пое дълбоко въздух и прибра обратно ключа в портфейла си, под шофьорската книжка, където бе седял през цялото време. В джобовете на якето му се намираха и двата телефона – включени. Старият му мобилен телефон и новият с абонаментна карта, която Мортен му беше купил предишния ден на свое име.

Йоаким бързо отиде към автомобила, отключи го и потегли.

Откри свободно място на паркинга на задната страна на крепостта Акешхюс и пое в посока към улица "Кунгенс гате" с дипломатическото куфарче в ръка. Движеше се бързо по тротоарите, като не изпускаше от очи обстановката наоколо. Но една евентуална сянка би се радвала да го следва точно тук и сега, помисли си той. Причината за посещение в банка можеше да бъде каквато и да е.

Влезе във филиала на "ДНБ" на "Кунгенс гате". Имаше още двама клиенти. Единият го обслужваха на гишето, а другият – възрастен мъж – седеше и чакаше на един от столовете.

Отне само няколко секунди, преди да го обслужат и да го отведат в подземния етаж, където се намираха сейфовете.

За последно бе ходил там преди много години. Масивната врата към трезора бе отключена от банковия служител и двамата заедно влязоха в клаустрофобичното железобетонно помещение със сейфове по всички стени наоколо. Всеки сложи своя ключ в кутия номер 2133 и банковият служител го остави с дискретна усмивка. "Уведомете ме, когато сте готов – каза той, – чакам ви отвън."

Йоаким извади дългата метална кутия, отвори я и за свое облекчение видя единственото, което тя съдържаше – папка формат А4, пълна с документи, която лежеше както я бе оставил преди четири години. Пъхна папката в дипломатическото куфарче, върна кутия обратно на мястото ѝ, заключи и излезе.

Остана няколко секунди на стълбите пред филиала и се огледа. След това си сложи слънчеви очила и пое в посока към улица "Карл Юхан". Продължи по площад "Егер", където руски балалайка оркестър тъкмо се разполагаше, и се затича надолу по стълбите към жп-гарата. Точно след като бе стигнал до перона, на гарата пристигна влак. Качи се и остана на вратата, свали слънчевите очила, затвори очи за кратко и леко разтърси глава. Ставам параноичен, мислеше си. Когато отново отвори очи, погледна право към лицето на жена, която беше приблизително на неговата възраст. Тя имаше черна чанта, която висеше на едното ѝ рамо, и бързо се усмихна, когато погледите им се срещнаха.

Йоаким погледна към стените на тунела, който профуча навън. Може би използваха жена, за да го следят, помисли си той. Отново се извърна към нея. Беше извадила мобилен телефон и сега пишеше съобщение.