Том Кристенсен - Драконът

– Не това, Ферен – обясни Джон. – Кликни на синия линк.

– Йоаким?

Беше Лисбет Дал. Гласът ѝ звучеше оптимистично.

– Бившата ти съпруга и нейният адвокат ни предложиха нова среща – уведоми го тя.

Йоаким използваше хендсфрийто, свързано със стария си мобилен телефон, докато шофираше. Освен това беше взел назаем този на Мортен. Той лежеше на мястото до шофьора. През деня Мортен му бе купил нов телефон на свое име с кредитна карта. Йоаким бе приготвил 4000 крони и сега щеше да му занесе новия мобилен телефон на улица "Акешгатен", където се намираше физиотерапевтичният център. В това време Йоаким позвъни на номера на Далайла с телефона на Мортен, но все още не беше успял да се свърже с нея.

– Ами добре – отговори Йоаким. Усети лек изблик на радост, но много скоро той беше последван от някаква скованост. Хвърли поглед към огледалото за задно виждане. Утре трябваше да се подсигури, че никой не го следи. Имаше неща, които трябваше да се уредят – първите от дълга поредица през следващите дни. – И кога?

– Още утре. Отбих. Притиснах ги. Имаше много неща за уреждане. Много обаждания от и до нейния адвокат.

– Това да не е някакъв начин да оправдаеш сметката, която ще получа от теб? – попита Йоаким.

– Не – отвърна тя напрегнато. – Просто ти казвам как седят нещата.

– Извинявай – съжали Йоаким. – Пак ли да го чакам след училище?

– Да. В два без петнайсет пред входа на училището.

Йоаким пое към един гараж, докато през цялото време не изпускаше от очи огледалото за задно виждане.

– А ако и утре не отиде на училище, ще ме уведомят ли възможно най-рано?

– Можеш да си сигурен, че уточних именно това – отвърна тя раздразнено.

– Благодаря, Лисбет.

"Тя започва да се уморява от това, точно като мен" – помисли си той, приключи разговора, за пореден път погледна в огледалото за задно виждане и паркира автомобила на едно свободно място.

Не се забелязваше никакъв преследвач.

Ферен взе със себе си чашата чай и се настани зад компютъра. Не можеше и да си помисли за храна, все още беше твърде разстроен.

Когато най-сетне си беше легнал около три часа през нощта, той беше развълнуван, уморен, изтощен, объркан и не на последно място бесен. Всичко наведнъж. Той знаеше, че нямаше да може да заспи. Но трябва да бе задрямал и все пак бе заспал, защото беше късно преди обед, когато той внезапно се събуди от режещо оглушителен звук. Трябваше да излезе на терасата, за да разбере откъде идваше шумът, и откри, че беше хеликоптер, който по една или друга причина кръжеше неподвижно във въздуха над Екеберг.

Включи компютъра, написа youtube.com и потърси видеото още веднъж. Нямаше представа колко пъти го беше гледал през последната нощ. С тежко усещане в тялото, забеляза, че броят гледания беше нараснал с около 300 в течение на часовете, през които бе спал – значи още триста души бяха гледали видеото за последните седем-осем часа. Общо бройката сега беше 1400 показвания. Над видеото пишеше: " Ядосан мъж".

Хвана се за челото. Главоболието, което бе усетил, когато се събуди, се беше усилило. Нещо пулсираше и удряше вътре в главата му в такт с биенето на сърцето му. Като че ли болките в гърба се бяха преместили към главата.

Пусна видеото още веднъж. Взираше се във филма на звездички – със самия него в офиса си в този пристъп на ярост. Срамуваше се от неконтролируемите, най-вече животински звуци, които идваха от него. Кулминацията на видеото настъпи, когато вдигна монитора над главата си и го разби на пода. Спомняше си добре, че го счупи, но въобще не разбираше кой би решил да го заснеме.

Хората, които го познаваха, щяха да видят, че това е той. Въпреки че видеото беше с лошо качество, не беше трудно да бъде разпознат по лицето, тялото и дрехите. Офисът също беше разпознаваем за онези, които бяха влизали вътре. Най-вероятно беше снимано с уебкамерата, която беше монтирана върху монитора на другия компютър, намиращ се в офиса – там, където беше работното място на Далайла.

Така че той нямаше особени съмнения кой беше направил записа. Но въпросите, които изникваха в главата му отново и отново, бяха: Защо тя го бе направила? И защо го предупреждаваше с имейл, който трябваше да го накара да го изгледа? Трябва да имаше някаква заплаха, предупреждение, което съвсем скоро щеше да се материализира в изискване тя да не превръща в обществено достояние други, а може би по-лоши записи. С колко записа разполагаше тя?