Том Кристенсен - Драконът

– Не ние – аз – поправи го Мартин и строго погледна приятеля си.

– Естествено – съгласи се Андреас и сложи показалеца си върху лицето на Йоаким Жаклин. – Може би той оправи онова момиче.

Засмяха се.

– Намери ли нещо друго? – попита Мартин и посочи купчината с документи.

Андреас поклати отрицателно глава и върна листовете обратно в плика.

– Не засега. – Но остави зелената брошура, която бе извадил. Стана.

– Ела – каза той и отиде до бюрото на Мартин. – Дойде ми страшно добра идея, шибано добра идея. – Цялото му лице се засмя. – Ела де.

Мартин видя, че приятелят му все още имаше голяма издутина в панталоните. Отиде до въртящия се стол и се отпусна там. Андреас стоеше до него. Всеки от тях първо отново взе по парче от големия млечен шоколад, който се намираше до плоския екран, и го прокараха с малко кола.

– Да? – почуди се Мартин и се извърна към приятеля си, изпълнен с очакване.

– Каква е шибано добрата идея?

Андреас хвърли станиола от шоколада на земята, а на негово място сложи брошурата на бюрото и посочи.

– Погледни там, където е изписан служебният му имейл адрес в... – Андреас се приведе напред. – Хартум.

– Къде е това? – зачуди се Мартин.

– В Судан – отвърна Андреас.

Мартин разтърси глава. Бащата на Андреас беше журналист, може би затова Андреас знаеше много. Веднъж Андреас бе помолил Мартин да изреди имена на толкова градове, колкото можеше да се сети – в Норвегия и в чужбина, а след това Андреас бе изброил имената на футболните отбори във всеки един от тях. След тази случка Мартин го бе нарекъл гений , но тогава Андреас така се бе разсърдил, че Мартин никога повече не го нарече така.

– Ще качим видеото в "YouTube" и след това ще му изпратим линка по имейла. Зацепваш ли? – Почти не успя да изрече последните думи, заради смеха, който беше на път да се разлее от него. – Зацепваш ли, а? – извика той.

Мартин се наведе напред, облегна чело върху клавиатурата и се задъха от смях.

– Зацепваш ли? Сигурно тоя лайнар ще изпадне в шок!

– Как се чувстваш сега? – попита Лисбет Дал.

Йоаким седеше в кабинета на адвокат Дал на улица "Стуртингсгатен", един час след като трябваше да е взел Хенрик. Тя бе настояла той да дойде – след като усети реакцията му, когато му се обади и му каза за отпадналата уговорка.

Йоаким седеше със скръстени ръце. Все още се чувстваше ужасно.

– Не съм сигурен дали...

– Това е най-чувствителната област, която съществува. Това е твоята плът и кръв. Знам каква каша от чувства бушува в теб точно сега.

– Знаеш ли?

– Да – отвърна тя.

Внезапно той я погледна с някакво любопитство. Напълно неочаквано тя бе дала нещо от себе си, нещо лично.

– И ти ли имаш...? – беше всичко, което той успя да попита. Тя кимна и стисна устни, не ѝ се говореше повече.

– Съжалявам за това.

– Най-важното е да не губиш кураж – заяви тя, извади химикалка и я завъртя между пръстите си. – Имам много клиенти, които се бунтуват като теб, макар че знам, че това не е особено успокоение. Но ние не трябва да се предаваме. Ти имаш толкова право да бъдеш заедно със сина си, колкото и майка му. И е най-вече за доброто на детето да има двама родители, които да са до него. Точно за това няма никакво съмнение, дори за професионалистите – усмихна се тя. – И независимо че имаш малко... тъжна история, Хенрик се нуждае от теб. Никога не е прекалено късно.

Йоаким кимна.

– Мога ли да ти предложа нещо, Йоаким? – Обезпокоен поглед се изписа върху тясното женско лице. – Нещо за пиене?

– Не, благодаря.

– Обещаваш да се свържеш с мен, ако мога да ти бъда полезна с нещо, нали? Или ако просто се нуждаеш от някого, с когото да поговориш. Обещай ми, Йоаким. Аз съм тук, за да ти помагам.

Той стана, беше неспокоен, не можеше да стои на едно място.

– Опитай да уговориш нова среща, моля те. Това е всичко, което желая. Нищо друго не би ми помогнало повече.

– Наясно съм с това – уведоми го тя и прехапа долната си устна. Също стана, заобиколи бюрото и му отвори вратата.

– Благодаря – каза Йоаким и ѝ стисна ръката на излизане.

Взе асансьора за надолу и продължи към паркинга във Вика, където бе оставил колата. Вървеше замислено по тротоарите с ръце, дълбоко бръкнали в джобовете на якето, и едва забелязваше какво се случва около него.

На ъгъла до кино "Клингенберг" мобилният му телефон звънна. Той застана с гръб към един от киноплакатите и погледна към дисплея. Този, който звънеше, бе скрил номера си. Той вдигна.