Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Процедурата трая кратко и наистина не боля. Дали пък този учен не беше от добрите — като Джеб?

По-скоро Луната беше от сирене.

— Добре — каза Иги. — Сега трябва да сме много внимателни. Ехо? Гази? Много внимателен ли си?

— Да — рече Газопровода и потупа експлозива, който бяха нарекли Биг бой 11 11 От Big Boy — „Голямо момче“ (англ.). Това е асоциация с атомната бомба, наречена „Малко момче“, която е хвърлена над Хирошима на 6 август 1945 година. — Бел. ред. .

— Пирони?

Газопровода разклати буркана.

— Взех.

— Платнище? Олио?

— И двете са налице — кимна Газопровода. — Ние сме гениални ! Заличителите няма да разберат откъде им е дошло. Само да имахме време да изкопаем и яма…

— Да, а на дъното й да забием колове, намазани с отрова — съгласи се Иги. — Но ми се струва, че и това е достатъчно. Остава само да излетим навън, незабелязано да проследим откъде минават пътищата и да проверим дали Заличителите са направили бивак някъде наоколо.

— Ясно. После ще разхвърляме пирони по пътя и ще заредим платнището и олиото — ухили се Газопровода. — Трябва само да внимаваме да не ни хванат.

— Да. Това не би било добре — заяви Иги с каменно лице. — Смрачи ли се най-сетне?

— Общо взето. Намерих ти тъмни дрехи. — Газопровода подаде риза и панталони в ръцете на Иги. — И за мен също. Е, готов ли си за купон?

Надяваше се Иги да не долови притеснението в гласа му. Планът бе страхотен. Трябваше да го осъществят, но при провал щяха да загазят. Вероятно дори да загубят живота си.

— Да. Ще взема и Биг бой — току-виж ни се удаде удобен случай.

Иги се преоблече, сложи собственоръчно направената от тях бомба в една раница и я метна на гръб.

— Не се тревожи — каза, сякаш беше видял изражението на Газопровода. — Не може да се взриви, без да включим брояча. Като бомба с предпазител.

Газопровода се опита да се усмихне. Отвори докрай прозореца в коридора и излезе на перваза отвън. Дланите му бяха потни, а стомахът му беше станал на топка, но нямаше избор — правеше го за Ейнджъл. Щеше да покаже на онези какво ги чака, когато закачат семейството му.

Преглътна нервно и се спусна в нощния мрак. Беше удивително да разпери криле и да полети. Беше страхотно . Нощният въздух облиза лицето му и в душата му олекна. Почувства се силен, могъщ и опасен. Нищо общо с осемгодишния сбъркан мутант.

— Хм… Ела?

Момичето замръзна, а после отскочи.

Пристъпих напред и излязох от храстите, за да види лицето ми.

— Аз съм — казах и се почувствах още по-глупаво. — Момичето от по-рано.

Надявах се да ме разпознае, въпреки че вече се смрачаваше и валеше дъжд. Кучето доприпка, видя ме и лавна вяло срещу мен.

— О, да… Ами, благодаря… че ми помогна — каза Ела и присви очи към мен в дъжда. — Добре ли си? Какво правиш тук?

Звучеше уплашено и се огледа наоколо, сякаш би могло от последната ни среща насам да съм преминала на страната на злото.

— Добре съм — рекох неубедително. — Всъщност мисля, че се нуждая от помощ.

Никога досега не бях произнасяла подобни думи. Слава богу, Джеб нямаше да стане свидетел на тази невероятно глупава и слабашка постъпка.

— О — каза Ела. — Боже! Добре. Онези момчета…

— Единият успя да ме улучи с пушката, колкото и да е невероятно — отвърнах и се приближих още.

Ела се сепна и закри уста с ръка.

— О, не! Защо не каза? Ранена ли си? Защо не отиде в някоя болница? Хайде, влез вкъщи!

Отстъпи, за да ми направи място, и изпъди Магнолия, която се беше дотътрила до мен и душеше заинтригувано мокрите ми дрехи.

И познайте какво… Поколебах се. Моментът беше решаващ. Преди да прекрача прага, все още можех да се обърна и да избягам. Наречете го особеност в характера, но имам склонността да откачам, ако се почувствам в капан някъде. Всички сме така — говоря за ятото. Нормално явление за деца, прекарали първите години от живота си в клетка.

Все пак ясно осъзнавах, че не мога да продължа по този начин — мокра, измръзнала, гладна и доста отпаднала от загубата на кръв. Трябваше да се престраша и да приема помощ. От непознати.

— Вашите тук ли са? — попитах.

— Живея само с мама — отвърна Ела. — Нямам баща. Хайде, да влезем вътре. Мама ще ти помогне. Магнолия, ела тук, момиче!

Ела се обърна и тръгна към къщата. Стъпките й изтропаха по дървените стъпала, след което тя се обърна и ме погледна.

— Можеш ли да ходиш?

— Аха.

Тръгнах бавно към малката къщичка на Ела, която грееше с топла, уютна светлина. Бях замаяна и уплашена. Дали не бях на път да направя последната груба грешка от целия низ груби грешки, които допуснах днес?